Скълдъгъри Плезънт [bg]

Първият етаж глъхнеше и миришеше на мухъл. На втория, иглички светлина пробождаха цепнатините между една врата и рамката й, докато останалата част от коридора тънеше в мрак. В един от апартаментите жужеше телевизор.

На третия етаж Стефани разбра, че са пристигнали. Той бе чист, не миришеше и имаше осветление, все едно бяха в съвсем различна сграда. Последва Скълдъгъри до средата на коридора и видя, че нито една от вратите няма номер. Над вратата, на която Скълдъгъри почука, пишеше „Библиотека“.

Докато чакаха, Скълдъгъри я предупреди:

— Още нещо. Колкото и да ти се иска, не й казвай името си.

Вратата се отвори преди Стефани да успее да зададе още някой въпрос и иззад нея в тях се втренчи слабоват младеж с големи кръгли очила, крив нос и оредяваща четинеста коса. Носеше кариран костюм и къса вратовръзка. Погледът му подскочи от Стефани към Скълдъгъри, той кимна и отвори вратата широко, за да минат.

Сега Стефани разбра защо вратите нямаха номера — всички водеха към същата стая. Стените на различните апартаменти бяха избити, за да може пространството да побере огромните количества книги по рафтовете. Купчини връз купчини книги, натрупани в същински лабиринт от рафтове, който се извиваше от единия до другия край на сградата. Докато вървяха след очилатия мъж през лабиринта, момичето видя други хора, вглъбени в четене, хора полускрити в сенките; хора, които не изглеждаха съвсем нормално…

В средата на библиотеката имаше открито пространство, като сечище насред гора, и там пред Стефани стоеше най-красивата жена, която някога бе виждала. Косата й чернееше като гарваново крило, а очите й бяха сини и ледено бледи. Чертите й бяха толкова нежни, че ако се усмихнеше, можеха да се счупят, а след това тя се усмихна и Стефани почувства такава топлота, че за миг я обзе желанието да остане до тази дама завинаги.

— Спри! — каза Скълдъгъри.

Дамата премести очи към него и усмивката й стана игрива. Стефани зяпаше, запленена. Усещаше тялото си толкова тежко и тромаво; всичко, което искаше да прави през живота си, бе да стои там, на това място, и да се наслаждава на тази истинска, чиста прелест.

— Спри! — повтори Скълдъгъри и дамата се засмя, сви рамене и отново погледна към Стефани.

— Извинявай — каза тя и момичето усети как от ума й се вдига мъгла. Замая се и се олюля, но Скълдъгъри я хвана през кръста. — Моля, да ме извиниш — рече жената с лек поклон. — Понякога забравям, какъв ефект имам върху хората. Първи впечатления и прочее.

— Струва ми се, че винаги, когато срещнеш някого за първи път, забравяш тази малка подробност.

— Забравана съм си, какво да направя?

Скълдъгъри изсумтя и се обърна към Стефани.

— Не се смущавай. Всеки се влюбва в Чайна, когато се запознае с нея. Повярвай ми, ефектът отслабва колкото повече я опознава човек.