Диамантен меч, дървен меч [bg]

Приказвам си с таласъми от всякакъв вид. Високите орденски магьосници са глупави и пренебрегват тези извънредно полезни създания. Аз зная всичко за Хвалин - какво става в покрайнините му, по пътищата към него...

Есенната нощ е тъжна. Начертаната с моя кръв хексаграма бавно угасва. Ниобий, „дяволчето", както биха го нарекли необразованите тукашни, в действителност е малък земен дух. Той припряно натиква в неочаквано широко отворената си уста нещо вкусно, съставките на което няма да назова, за да не наруша храносмилането на достойните слушатели.

- Гледай друг път да извикаш мене - докато ме увещава, той дори събира покритите си с черна козинка лапи в умоляващ жест. - Извикай мене. Мене, а не...

- Ако ми потрябваш ти, ще те извикам - обещавам аз. „Дяволчето" тъжно кимва и с досада започва да си чеше тила зад десния рог.

- Да, да, ти само обещаваш - обидено мърмори то, въздиша и гледа накриво потъмняващия контур на защитната линия. Веднага щом изгасне хексаграмата, ще му се наложи да се върне у дома - в тъжното, безрадостно царство на земните духове, където няма светлина, нито движение, още по-малко пък смях... Да ни пази Твореца от такова жалко съществуване.

Така или иначе, необикновеният ми гост заслужи вечерята си. Може наистина да го извикам някой път - ей така, за награда. Нека се порадва. После ще служи още по-добре - и не само заради страха пред властните, които му причиняват непоносими болки и мъки със заклинанията си.

Разбрах всичко, което ми трябваше. Конци се протягат от всички краища на Империята и се връзват в един стегнат възел. Връзват се тук, в Хвалин.