Братя по оръжие [bg]

— Лорд Ворпатрил има ли замък? — лукаво попита тя.

— А, не. Майка му, леля ми Ворпатрил… — „която е истинска социална баракуда и жива ще те изяде“, — има прекрасен апартамент в столицата Ворбар Султана. — Майлс замълча за миг. — Някога имахме замък. Но в края на Изолацията беше изгорен до основи.

— Разрушен замък? Това е почти същото.

— Адски беше живописен — увери я той.

Някой бе оставил върху парапета на фонтана чиния с остатъци от ордьовър. Майлс взе рулото, започна да къса парченца и да храни златните рибки.

Една от тях не се издигна към примамката и остана на дъното. Колко интересно! Златна рибка, която не яде — виж, това беше решение на проблема с преброяването на рибите. Тя можеше да е дяволско изобретение на сетаганданците и люспите й лъщяха като златни, защото може би наистина бяха такива.

Можеше да я извади навън с котешки скок, да я стъпче с механично хрущене и електрическо бръмчене, после да я вдигне във въздуха с триумфален вик: „С помощта на интелигентността и бързите си рефлекси открих шпионина сред вас!“

Но ако грешеше — олеле! Под крака му щеше да се разнесе отвратителен звук на размазана плът, старицата ужасено щеше да отскочи и синът на бараярския премиер мигновено щеше да си създаде репутация на младеж със сериозни емоционални проблеми… Майлс си представи как извиква на смаяната жена: „Трябва да видиш какво правя с котетата!“

Голямата златна рибка най-после лениво се издигна на повърхността и лапна едно от парченцата, като хвърли пръски към лъснатите му ботуши. „Благодаря ти, рибке — помисли си той. — Спасяваш ме от ужасно излагане.“ Разбира се, ако наистина бяха добри, сетаганданските майстори можеше да са създали механична риба, която наистина да яде и да…