Братя по оръжие [bg]

Иван се усмихна.

— Почти. Посолството им е на около два километра оттук. Ходим си на партита, за да се упражняваме в презрителност и да играем на игрички от рода на „Аз знам, че ти знаеш, че аз знам“.

— Мамка му.

— Какво има, братовчеде?

— Тези хора се опитват да ме убият.

— Невъзможно. Това ще доведе до война. В момента сме в мир с тях, забрави ли?

— Е, поне се опитват да убият адмирал Нейсмит.

— Който вчера изчезна.

— Да, но… една от причините измамата с „Дендарии“ да не бъде разкрита толкова време е разстоянието. Адмирал Нейсмит и лейтенант Воркосиган никога не са се появявали на стотици светлинни години един от друг. Не сме попадали на една и съща планета, да не говорим за един и същ град.

— Докато униформата ти е в моя гардероб как биха мигли да направят връзката?

— Колко гърбави с ръст метър четирийсет и пет, черна коса и сиви очи може да има на тази проклета планета? Да не мислиш, че на всеки ъгъл е бъкано с нервни джуджета?

— На планета с девет милиарда души население — отвърна Иван, — трябва да има поне стотина. Успокой се! — Той замълча за миг. — Знаеш ли, за пръв път те чувам да произнасяш тази дума.

— Коя?

— „Гърбав“. Всъщност ти не си такъв. — Иван го погледна с приятелско безпокойство.

Майлс сви юмрук, после рязко го разтвори и махна с ръка.

— Така или иначе — сетаганданците. Ако имат човек, който се занимава с твоята работа…

Иван кимна.

— Познавам го. Казва се гем-лейтенант Табор.

— В такъв случай знаят, че „Дендарии“ са тук, както и че адмирал Нейсмит е бил забелязан в града. Сигурно разполагат със списък на всички поръчки, които сме правили по мрежата, или скоро ще го получат. Следят ме.

— Може да те следят, но не получават заповеди от началството си по-бързо от нас — отвърна Иван. — А и във всеки случай, в момента не им достигат хора. Нашата служба е четири пъти по-многобройна от тяхната. Искам да кажа, тук може и да е Земята, но посолството е малко. Не се бой — той зае горда поза, — братовчедът Иван ще те закриля.

— Много ме успокояваш — измърмори Майлс.

Иван се усмихна на сарказма му и се върна към работата си.

Денят безкрайно и еднообразно се точеше в тихата стаичка. Клаустрофобията му, установи Майлс, достигна необичайно високо равнище. Той слушаше обясненията на Иван и нервно крачеше назад напред.

— Знаеш ли, можеш да го правиш два пъти по-бързо — отбеляза той и посочи анализа на братовчед си.

— Но тогава ще свършвам още по обед — отвърна Иван — и няма да има с какво да се занимавам.

— Галени все ще ти намери нещо.

— Тъкмо от това се боя. Работният ден скоро ще свърши. И после отиваме на парти.

— Не, ти отиваш на парти. Аз се прибирам в стаята си, както ми е наредено. Може би най-после ще си отспя.