Короносната кула [bg]

— Не намеквах нищо — обърна се Ейдриън към останалите сътрапезници. Чувстваше се отвратително.

— Вината не е твоя — успокои го Себастиан. — Подозирам, че дамата е преживяла нещо ужасно.

— Тоест?

— Малко жени пътуват сами. И видя ли колко малко храна си беше взела? Очевидно нещо я измъчва.

— Може би е злояда. И е възможно да пътува към уговорена среща.

— Възможно. Но ми се струва по-вероятно да е изплашена. А и тези слухове са изнервили всинца ни.

Вивиан бе оставила чинията си върху палубата. Самата тя седеше върху един от сандъците и гледаше в реката. В един момент жената повдигна ръка, за да обърше очи.

Ейдриън въздъхна. Той винаги изпитваше известно смущение край жени и често му се случваше да изрече нещо неподходящо. Искаше му се да отиде при нея и да я утеши, но не го стори, защото почти бе уверен, че само ще влоши нещата. По-рано бе смятал, че е невъзможно да се почувства по-самотен, а се оказваше, че и в тази си преценка е сбъркал.

Подир храненето шлепът отново пое. Фарлън слезе да спи в каютата си и бе заменен от другия кормчия. Неговото име Ейдриън не бе успял да научи. Той бе по-млад от колегата си, имаше брада и рунтави вежди, а въпреки това под тях надничаше лицето на младенец. Освен това той бе необщителен и не проявяваше желание да разговаря.

Още с първото раздвижване Вивиан бе изчезнала в каютата си. Вероятно бе бързала да отстъпи носа на качулатия. Но той не зае предишното си място.

Ейдриън се зае да убива остатъка от деня чрез разглеждане на пейзажа и заточването на един от мечовете си. Поддържането на оръжията се бе превърнало в част от хигиенните му навици. Тази дейност му помагаше да се съсредоточи, да се отпусне и да размишлява. А точно в момента се нуждаеше и от трите неща.

Вивиан изникна отново малко подир залез. Този път тя не се отправи към търговците, а за втори път се настани на опразнения нос, близо до поклащащата се светлина на фенерите. Оттеглянето на слънцето бе отстъпило място за есенния хлад: забелязал потреперването на дамата, Ейдриън се отправи към предната част на шлепа.

— Вземете — каза той и загърна раменете й с току-що сваленото си наметало. — Не е дебело, но пак е нещо.

— Благодаря ви.

— Трябваше да ви го дам по-рано. Аз съм идиот. Бих искал да ви се извиня.

Вивиан го погледна изненадано.

— Задето не сте ми дали плаща си по-рано?

— Задето по-рано неволно ви разстроих.

Няколко мига тя изглеждаше объркана.

— И сте се притеснявали за това през цялото време? — Тя отпусна ръка върху неговата. — Седнете, недейте да стоите прав.

— Сигурна ли сте? До този момент не се проявявам като особено вежлив.

— Аз бих ви взела за благородник. Или пътуващ под прикритие рицар.

Ейдриън се позасмя.

— Всички ме обявяват за рицар.

— Простете?

— Няма значение. Аз не съм рицар. И не съм привикнал да разговарям с изтънчена компания.

— Това ли виждате в мое лице?

— В сравнение с хората, с които съм свикнал, да.