![Анихилация [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/1/1/anihilaciya-bg-download.jpg)
Анихилация [bg]
- Автор: Вандермеер Джефф
- Серия: Съдърн Рийч #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Екслибрис
- ISBN: 9786197115086
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Анихилация [bg]». Краткое содержание книги:
„Обикнах трилогията „Съдърн Рийч. Препоръча ми я един независим книжар. Необикновена и запленяваща. Стивън Кинг в Twitter
„Напрегнат и смразяващ психологически трилър за една загадъчна експедиция и странностите, които всички носим в себе си. Смесица от малко Кубрик и много Лъвкрафт, романът се развива с непоносимо напрежение и клаустрофобичен ужас, който остава задълго. Много ми хареса. Лорън Бюкс, автор на „Блестящи момичета
„Една от тези книги, където всичко е на мястото си — сюжетът, прозата и идеите, сключени в тройна спирала, издигаща се към нещо трептящо и живо. Нещо, което нараства дума по дума и се превръща в мощни, сплетени лиани, които проникват в съзнанието ви и го завладяват. Анихилация е блестящ и изпълнен с атмосфера роман, който притежава силата на древните митове. Чарлс Ю, автор на „Как да живеем безопасно в научнофантастична вселена
Броени месеци след нанасянето ни басейнът се превърна във функционираща екосистема. Бавно влизах през скърцащата дървена портичка и наблюдавах всичко от ръждивия сгъваем стол в един далечен ъгъл. Вътре в къщата родителите ми се занимаваха с всички банални, объркани неща, с които обикновено се занимаваха хората в човешкия свят, понякога дори шумно. Но аз лесно се потапях в микросвета на басейна. Въпреки силния си и основателен страх от удавяне, обичах да стоя край водата.
Интересът ми неизбежно се подклаждаше от безполезните лекции на притеснените ми родители относно хроничната ми интровертност, сякаш така щяха да ме убедят, че още държат положението в ръце. Подхвърляха ми, че нямам достатъчно (или никакви) приятели. Че не полагам усилия. Че мога да изкарвам пари с почасова работа. Но когато няколко пъти им напомних, че ми се налага да се крия от хулиганите на дъното на ямите в пустеещите полета зад училище, те нямаха отговор. Нито когато един ден „без причина“ забих кроше в лицето на една съученичка, която ми каза „здрасти“ на опашката в столовата.
И така, ние продължавахме да си живеем, затворени в различните си императиви. Те имаха техния си живот, аз — моя. Най-много ми харесваше да се преструвам на биолог, а когато се преструваш, често се превръщаш в това, на което подражаваш. Или в нелошо копие, погледнато от разстояние. Записвах наблюденията си за басейна в няколко дневника. Разпознавах всички жаби — Старият трътльо беше толкова различен от Грозния скокльо, знаех през кой месец мога да очаквам тревата да започне да бъка от техните малки. Знаех кои чапли са тук по цяла година и кои мигрират. Бръмбарите и водните кончета бяха по-трудни за разпознаване и по-мъчно можех да се досетя за начина им на живот, но въпреки всичко усърдно се стараех да ги разбера. Упорито избягвах всички учебници по екология и биология: исках да открия сама информацията.
Ако останеше на мен — единствено дете и спец в приложенията на самотата — наблюденията ми върху този миниатюрен рай можеха да продължат вечно. Дори монтирах водоустойчива светкавица на водоустойчив фотоапарат, който планирах да потопя под тъмната повърхност, за да направя снимки с помощта на дълъг кабел, свързан с копчето му. Нямам представа дали щеше да стане нещо, защото изведнъж изгубих лукса на времето. Късметът ни изневери и вече не можехме да си позволяваме наема. Преместихме се в малък апартамент, претъпкан с картините на майка ми, които до една ми приличаха на тапети. Тревогите ми за басейна се превърнаха в една от големите травми в живота ми. Дали новите собственици щяха да забележат красотата и да разберат колко важно е да го оставят така, както си е, или щяха да го унищожат и да подложат обитателите му на безсмислено клане в името на истинските функции на басейна?
Така и не разбрах — не можах да се насиля да отида там, въпреки че никога не забравих богатството на това място. Единственото, което можех да правя, беше да гледам напред и да прилагам всичко, което бях научила от наблюденията си. За добро или зло, никога не поглеждах назад. Ако финансирането на някой проект свършеше или местността, която изучавахме, бъдеше купена за застрояване, никога не се връщах там. Има смърт, която не бива да се очаква да преживяваме повторно, връзки, които са толкова дълбоки, че когато се прекъснат, усещаш как се къса нещо в теб самия.
Докато слизахме в кулата, за първи път от много време насам отново усетих тръпката на откривателство, която помнех от дете. И очаквах скъсването.
* * *
„Там, където се крие душащият плод от ръката на грешника, ще раздам семената на мъртвите, за да споделя с червеите, които… “
Пред очите ни се разкриваха стъпалата — белите спираловидни зъби на невъобразим звяр, и ние продължавахме да слизаме, защото не виждахме друг избор. От време на време завиждах на геодезиста за ограничения й поглед. Вече знаех защо психологът ни е взела под крилото си и се чудех как го понася, след като няма кой да защити нея от… каквото и да било.
Отначало бяха „само“ думите и това беше достатъчно. Появяваха се винаги на едно и също ниво от лявата страна на стената и известно време се стараех да ги записвам, но те бяха много и усетът ми за тях се появяваше и изчезваше. Опитът да проследя смисъла им приличаше на измамна следа. Това беше едно от споразуменията, до които двете с геодезиста стигнахме веднага: да документираме физичния вид на думите, но да се върнем друг ден, за да заснемем дългото, безкрайно изречение: