Тайната на Медичите [bg]

Когато вдигна очи, видя една матрона да тръска чаршаф, преди да го закачи по дължина на тънката връв, опъната на балкона. От вътрешността на къщата се носеха детски писъци, след това се чу трясък и после се разкрещя някакъв възрастен. Козимо се усмихна на себе си и ускори крачки, защото вече закъсняваше.

Няколко метра по-напред можеше да види как проблясва реката на утринното слънце, а точно насреща му се намираше Понте Векио с неговите струпани магазинчета и къщи, щавачите, майсторите на кесии и неколцината месари. Мостът вече беше пълен с хора, които разменяха стоки или се пазаряха за цената на фина кожена кесия или еленска плешка. В реката малка баржа се приближаваше към кея. Момче с черна филцова шапка и скъсани тесни панталони стоеше на носа; то се наведе напред и запрати швартовото въже с умела ръка и още от първия опит го наниза на кнехта. След това момчето извика нещо неразбираемо към мъжа на руля и се втурна към кърмата, за да върже лодката.

Козимо зави надясно по Виа Порта Роса и пред себе си видя фасадата на банката. Както през повечето дни отпред се въртяха трийсетина души. На малките дървени маси, покрити със зелено сукно седяха мъже в черни официални жакети, закопчани догоре. Около всяка от тях се тълпеше малка групичка хора, които се блъскаха и пречеха на мъжете отпред да говорят със служителите. Пред тях стояха пачи пера и мастилници, купчинки полици и малки кулички монети. До всяка маса стърчаха въоръжени пазачи, стиснали пики. На ревностните им лица беше изписана готовност да се хвърлят в действие.

Козимо мина покрай масите и струпаните около тях клиенти, изкачи шестте каменни стъпала пред входа на банката, кимна на охраната пред вратата и влезе в голямото фоайе.

Вътре беше хладно. Стъпките му отекваха по гладкия каменен под. От двете страни бяха разположени още маси и модно облечените мъже с още по-важен вид от онези, които вършеха същата работа отвън. Козимо мина между тях, без да поглежда към клиентите, и се изкачи по тясно стълбище до мецанина. Щом стигна горе, зави надясно и пое по коридора към тежка дървена врата. Почука, но когато не получи отговор, потропа повторно.

— Кой е?

— Твоят син, татко.

— Влез.

Козимо отвори вратата и пристъпи в голямо полупразно помещение с нисък таван, в което имаше само едно тежко дървено писалище и две кресла. По-голямото стоеше зад бюрото, а по-малкото беше разположено от другата страна. Бащата на Козимо — Джовани ди Бичи вече крачеше към него с протегнати ръце. Носеше официална червена мантия, а на главата си кепето на неговата гилдия.

— Ела, момчето ми — посрещна го той с топъл и нежен глас. — Ял ли си? Да ти донесат ли нещо?