Докато лежах и умирах [bg]

Каш яде. Шапката е оставила отпечатък на главата му, който очертава потна линия в косата. Цялата му риза е в петна от пот. Не си е измил ръцете.

— Трябваше да намериш време — казва тате. — Къде е Вардаман?

Тръгвам към вратата.

— Не мога да го намеря.

— Хайде, сестро — казва той, — не се коси за рибата. Не вярвам да се развали. Ела, седни.

— Не се кося — викам. — Отивам да издоя кравата, преди да завали.

Тате си сипва и подава купата нататък. Но не започва да яде. Стиснал е чинията си с две ръце, привел е глава, в светлината на лампата рошавата му коса стърчи на всички страни. Съвсем прилича на цапардосан с чука вол, преди да го заколят, вече не-жив, но още неразбрал, че е умрял.

Ама Каш нагъва, и оня също.

— По-добре хапни нещо — казва той. Гледа тате в очите. — Виж ни нас с Каш. Ще имаш нужда.

— Ъхъ — измънква тате. Подплашва се като коленичил в локва вол, когато го напъдят. — Тя няма да ми се разсърди за това.

След като изчезвам за погледите от къщата, забързвам. В подножието на баира кравата мучи. Бута в мен муцуната си, души ме, издишва мощна струя сладък горещ дъх през роклята ми право по възврялата ми голота, пъхти.

— Ще почакаш малко. После ще те оправям тебе. — Влиза по петите ми в обора, където оставям кофата на земята. Тя пръхти в кофата и пъшка. — Нали ти казах. Почакай малко. Имам си по-важна работа от това да се занимавам с теб.

Оборът е тъмен. Докато минавам, той фрасва едно копито. Продължавам. Строшената дъска е като призрачно изскочила талпа. После виждам склона и отново усещам по лицето ми полъха на въздуха, бавен, с леко изсветлена тъмнина, в която съзираш само празнота, докато боровите острови, осеяли склона, притаено чакат.

Силуетът на кравата в рамката на вратата бута с глава силуета на кофата и стене.

Минавам покрай клетката на коня. Почти съм я отминала. Отдавна го чувам да говори в мен, отпреди още да е способно да се изрази с думи, и онази част в мен, която го чува, се бои, че няма да има време то да се изкаже. Усещам как тялото ми, костите, плътта започват да се разделят и разтварят, за да убият самотата и стъпката към несамотата е страшна. Лейф. Лейф. „Лейф“ Лейф. Лейф. Навеждам се леко напред, единият ми крак пред другия в недовършена крачка. Усещам как мракът свисти край гърдите ми, покрай кравата; втурвам се срещу мрака, но кравата ми препречва пътя и тъмнината отфучава със сладкия прилив на стенещия й дъх, изпълнен с гора и тишина.

— Вардаман. Ей, Вардаман. — Той излиза от клетката на коня. — Гадно копойче такова! Гадно копойче!

Той не се противи; последният юруш на мрака отсвирва нататък.

— Какво? Нищо не правя.

— Ти си гадно копойче!

Ръцете ми го разтърсват. Изглежда, не мога да ги спра. Не знаех, че са способни да друсат толкова силно. Друсат и двама ни, докато го разтърсват.

— Не съм го направил — вика той. — Не съм ги доближавал.

Ръцете ми спират да го друсат, но още го държа.