Япония в моя живот
- Автор: Сейков Атанас
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Япония в моя живот». Краткое содержание книги:
Проф. д-р СИМЕОН ХАДЖИКОСЕВ: „Макар и автор и на други книги, Атанас Сейков е неуловим, сложен автор.“, „…той е едновременно откровен, разкрива себе си, но и слага бариери пред читателя.“, „…размисляш, интелектуалец с подчертано чувство за хумор, напомнящо пътеписното майсторство на Алеко.“, „Макар че авторът е определил в жанрово отношение книгата си като «пътеписи», лично аз бих предпочел друго обозначение, тъй като тя е твърде далеч от представата за пътните бележки.“, „Съпоставките му са тънко изпипани, а в ред случаи те си остават подтекстови, не се внушават на читателя.“, „…една проблемна книга за Япония, която тепърва ще се чете и ще остане етапна в литературата.“
Виждате ли как се е мотивирал „ученият“ историк! Мотивирал се е с краката. Оттам е духал вятърът — откъм страната на хонорите. „Учени“?! Днес никой не говори за хонори. Историкът беше пропуснал същественото: при племена не може да се говори за „държавнически“ дух. Нямало е държава, за да има такъв дух. Държавническият дух е въпрос на възпитание, не на произход.
Нехаех. Моят ъгъл на виждане ми даваше не по-малка възможност да се добера до истината. Казвах си: „Пък може и така да е! Възможно е японците да са произлезли от хонорите. Логично е детето да прилича на съседа.“
Бях готов да приема всички хипотези, легенди и догадки за създаването на японската държава поради липса на желание да ги оспорвам. На Земята потоп ли чакаха?! Престанахме да говорим за бъдещето. Заглъхна желанието ни да мечтаем и да фантазираме. Чудех се как Жул Верн още се продава! Вместо това — заровихме се дълбоко в историята. На няколко пъти у нас трябваше да свидетелствам за личности, които на всяка цена желаеха да влязат в нея със закъснение и по попечителство. А бях свидетел и на опити насила да се изхвърлят мъже и жени, които вече се бяха настанили там.
Добре! — мислех си. — Япония, че е създадена, създадена е. Вижда се и с просто око. И добре е направена тази държава. По-лесно е обаче да създадеш, отколкото да задържиш. Кое е укрепило екзотичната страна, за да оцелее? Отношението към търговците, разбира се! Японецът ги е гледал под вежди. В страната е имало ясно разграничени съсловия: самураи, селяни, занаятчии и търговци. Самураите и семействата им са били около два милиона (с прислугата около три милиона).
По-ниско от търговците били гробарите, кожарите, месарите, артистите и просяците! Женитбите между съсловията не са били разрешени. Когато тази държава е стояла на фатален кръстопът в своето развитие и се е питала да бъде или да не бъде, тя е отбелязвала отношението си към посредниците. И се е спасявала.
Търговците не трябва да умират от естествена смърт! Много са им съблазните! Лошо е да си беден. Да бъдеш богат — това не е всичко. Обществото на бъдещето, ако иска да е добро или поне да се доближи до доброто, би трябвало да остави търговците да си живеят като хора и да ги замени с роботи.
У нас съществуваше забележителен начин на връщане на ресто. Продавачът не бърза. Даваш десет лева за стока, която струва един лев и петдесет стотинки. И той започва да връща… на паузи. На проклети нарочни паузи! Казва: „Струва лев и петдесет!“ И ти прибира десетте лева. Пауза. Ти стоиш пред него и чакаш… Тогава той прибавя десет стотинки и казва: „Лев и шестдесет!“ После — „лев и седемдесет, и осемдесет, и деветдесет. Два лева!“ И отново пауза, сякаш това е краят. В такъв момент често съм си отивал. Понякога съм оставал в суетнята си. Тогава съм чувал гласа на продавача: „Три лева, четири лева, пет лева!“ И отново край. Вече за кой ли път?! Продавачът прави своите дежурни паузи, върви към истината. Ти стърчиш. И чакаш! Тогава той — търговецът на дребно — ти хвърля пет лева и се провиква: „И пет — десет!“
Ти продължаваш да стоиш. Има и такива моменти. Вяра нямаш. Продавачът се пули и раздразнен крещи: „Какво още чакаш, бе? Всичко ти дадох!“
По този начин търговците у нас бяха измъкнали от мен цяло състояние.
Срещал съм и добри търговци на дребно, които работят честно като роботи. И с това доказват правилността на идеята за цялостна роботизация на търговията. Макар че и с машините, щом имитират търговци, трябва да се внимава.
В Страната на изгряващото слънце фантастични предполагаеми същества ми внушаваха идеи с фантастичен характер. Външният им образ: приличаха на човеци, преметнали лък върху рамото си, затъкнат със свирещи стрели — хикиме. Прикачваха на стрелата нещо, което свисти. И с риск да ме оспори науката, казах си: „Япония е имала точен поглед върху търговците, месарите, гробарите… като не ги е смятала за стока. Но дали и заради това не е укрепнала тази държава?“
Търговска улица в Отару. Сутрин. Магазините отварят в 9,00 часа. Дотогава изглежда пусто, тук-там има живот, колкото да не останеш с впечатление, че всичко е замряло. Точно в 9,00 часа по часовник, когато стрелката за секундите удря най-горе — кепенците, рулетките, навесите на магазините, всичко се разтваря като огромен чадър. Сякаш избухва празник. Улицата грее. Как да го обясня? Ами… ако в девет часа без три секунди извърнете поглед от запустялата търговска улица на Отару и погледнете към морето, след три секунди чувате гръм — като се обърнете и отново погледнете назад, уверявам ви, няма да можете да я познаете. Онова вече е друга улица.