— Проблемът е — каза Върховният маршал Скалбейрн, докато двамата със сър Хондлър яздеха през нощните гори в преследване на халите — че Габорн обича хората си твърде много, а Радж Атън своите — твърде малко. — Скалбейрн беше получил някакво загадъчно предупреждение от Габорн, който бе потърсил убежище в Балингтън, и двамата с Хондлър още се мъчеха да го осмислят.
Маршал Хондлър отвърна:
— Нищо добро няма да излезе от това, помни ми думата. На хората все не им стига само да посадят семената на собствената си гибел. Не, те първо ще си разкопаят и наторят почвата, после ще плевят и поливат крехката фиданчица, докато плодът й не узрее съвсем.
Върховният маршал Скалбейрн се изсмя на коментара му.
— Никой няма съзнателно да ухажва бедата. — Хондлър пришпори коня си пред Скалбейрн, хвана един дълъг клон и го пусна така, че той изплющя в лицето му, явно като отмъщение за присмеха.
— Ах, ранен съм — каза Скалбейрн.
— Съжалявам.
— Ако това е най-голямата рана, която ще получа тази нощ, ще съм ти благодарен за нея — отвърна Скалбейрн.
Подготвяше нова, скорошна атака срещу халите. Искаше да стигне до малкия хълм, на който сър Скерет, далекогледецът, бе запалил сигналния фенер в знак на предупреждение, но нито една проклета горска пътека не водеше към това хълмче. Нощта все още беше облачна и толкова високо сред планините Брейс мъгливият дъжд обръщаше на сняг.
— Хората ухажват бедата по сто начина — заяви Хондлър. — Например забелязал ли си колко лесно може човек да превърне една добродетел в порок?
— Тоест?
— Ами например, като малък познавах една жена, която беше толкова благодетелна, че всички я хвалеха. Печеше хляб за бедните, раздаваше пари на бедните, кравата си даде… накрая и къщата. Накрая взе да проси по улиците и една зима така си умря, бездомна. Така нейната добродетел се превърна в порок, който я съсипа.
— Разбирам — каза Скалбейрн. — И смяташ, че това става често?
— Аха. Но историята ми не свършва дотук: значи същата тази жена имаше син, който като разбра, че си е загубил наследството, тръгна из околностите като разбойник и обираше всеки, който му падне. Никой не можеше да го хване и той си въобрази, че е някакъв удивително велик крадец, и взе да се перчи: „Ех, какъв голям разбойник съм!“ Точно така грачеше на ортаците си в момента, в който се промъкнах до бивака му и забих стрела в гърлото му.
— Ха! Браво! — каза Скалбейрн.
— Така че ние или като майката превръщаме добродетелите си в порок, или като сина се самоубеждаваме, че порокът е добродетел. Но и в двата случая засяваме семената на собствената си гибел. Нашият велик Земен крал, Габорн Вал Ордън, си въобразява, че неговата обич към човечеството е някакво достойнство, а тя служи само за да го унищожи, и нас покрай него. Междувременно Радж Атън се надява да ни яхне всички като мулета, докато не изкапем.
— Ха! — изсмя се Скалбейрн. — Какъв извод! — Каза го уж като похвала, но тайно си помисли, че Хондлър е просто опак човек, на когото много му се иска да го вземат за дълбок мислител.
— И сме се натикали между двете копелета! Е, проклети да са всички крале и върховни владетели, викам аз. Оттук насетне всеки си е за себе си. — Сър Хондлър дръпна юздите на коня. — Не виждам никакъв път.
