Тя те гледа от екрана
- Автор: Спиров Константин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тя те гледа от екрана». Краткое содержание книги:
Когато Ник се прибра в къщи, луната грееше ярко. Сепна се — цялата къща, всички мебели, листовете по пода и масата с разхвърляни бутилки и неизмити чаши, всичко наоколо изглеждаше толкова различно на лунна светлина. Сякаш бе попаднал в някакъв чужд свят. И гобленът на стената като едно голямо черно петно…
В следващия миг всичко си беше както преди. Мина доста време и Ник събра сили отново да погледне стария гоблен. Драконът не се виждаше в тъмнината.
Ритна го. И после отново. И тогава се разкиха, гобленът беше прашен! Просто много изгнили конци, събрали праха на времето. В този момент, Чудовището отдръпна пипалата си от сърцето му и за първи път в живота си, Ник Смит се почувства истински свободен. Тъмен страх, безименен страх, първобитен страх, сбогом, страх, сбогом, страх, сбогом!
Тогава Ник падна на колене.
— Надвих те, чудовище — извика той — не знам как го направих, но те надвих, благодаря ти, Господи, Иисусе, благодаря, благодаря…
И после се разплака. Дълго време неговия силует трепереше свит на пода. Най-накрая Ник се изправи и се добра до леглото. Легна така както си беше, с дрехите. Прегърна една възглавница, избърса очите си с калъфката и заспа.
Сънят му беше неспокоен. Първо видя своя терминал, от неговия екран Драконът се хилеше злобно. Изведнъж Драконът изчезна, а в горния десен ъгъл на монитора се появи малък зелен надпис:
„Възлите на Game-Net са блокирани. Решение на Върховния Съд“. След това и се озова някаква поляна. Далече, далече, незнайно къде и незнайно кога. Наоколо беше толкова тихо! Звездите се виждаха и бяха съвсем други, а на небето грееха две луни — червена и синя.
После се появиха момче и момиче, облечени в бели дрехи и хванати за ръце. Техните боси крака стъпваха безшумно по мекия зелен килим. Седнаха на едно повалено дърво и дълго гледаха звездите. После момичето се обърна.
— Благодаря ти, Ник — тихо проговори.
— Вили и Мария, вие ли сте това?
— Ех и ти, драги ми чичо — чу се отнякъде гласът на Вили — никога няма да се оправиш. Малко повече искреност и това е всичко…
— Ти си щастлив, но светът остава същия…
— Не, чичо, не си прав. Светът никога няма да бъде същият. Аз оставих нещо от себе си. Един кариран лист хартия…
А листът хартия се носеше по вятъра. Летеше над хълмове и върхове, над ливади и езера, над облаци като захарен памук… Летеше, и слушаше песента на вятъра:
Изгревът отдавна се беше спуснал над стария град. Ник се събуди. Слънчев лъч си играеше в лицето му. А в единия ъгъл на монитора светеше някакъв малък зелен надпис. Ник го погледна и се усмихна.
„Реките са пътища, които вървят вместо нас и ни отнасят там, където искаме да отидем.“