Тя те гледа от екрана

— Но как се завърнах… и защо се завърнах?

— Едно от тези пламъчета те подхвана и издигна в своя последен сън, казва Мария, сега ти си част от нея… докато не освободим небето.

— Как ще освободим небето, как?

— Hе питай как, а бъди готова.

Алдерин издигна перото и погали слънцето. Ръцете на Принцесата сами се протегнаха, нежно събраха бляскавите лъчи, магьосникът прошепнаха няколко думи. Това беше всичко. Огледалото стоеше пред тях, чисто и красиво.

Принцесата бавно опипа гладката му повърхност, видя и собственото си отражение. Сега отново беше такава, каквато се помнеше винаги — нежна, с бели копринени дрехи и дълбоки очи с оранжеви зеници… До нея се виждаше малко, жълто пламъче — това беше Мария — момичето от Древния Народ.

— Да, принцесо — каза Алдерин — на нея трябва да благодариш. Това беше нейният последен сън, ала благословен да бъде този сън. Давайки свобода на теб, тя даде свобода и на себе си. Ето, докосни я с перото.

Принцесата пое перото и докосна жълтото пламъче.

— Живей, Мария, полети и намери мястото, което винаги си търсила.

Още държейки перото в ръце, тя видя как блещукащата светлинка се отдалечава нагоре. След това се обърна, поклони се на Алдерин и му върна перото.

— Вземи го, твое е.

Алдерин мълчеше. Принцесата погледна образа му в огледалото и разбра всичко.

— Да, Лунна принцесо, Луцифер е мой син — промълви тъжният магьосник — аз го създадох, моята мъдрост го създаде. Мъдростта ражда съмнение, не знаеше ли това, лунна Принцесо? Но сега той е победен. И нека огънят да довърши останалото.