По закона на сърцето
- Автор: Кайзър Джанис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По закона на сърцето». Краткое содержание книги:
Той се засмя и коленичи, като я притисна с коляно, за да не мърда. Внимателно остави пушката зад себе си, дръпна шапката и разроши косата й.
— Знаеш ли, изглеждаш дяволски красива! Имаш наистина хубава уста. Толкова хубава, че искам пак да я целуна.
Когато се наведе, Виктория го удари по лицето. Леко зашеметен и той я зашлеви силно.
— Ще ти покажа аз на теб!
Замаяна от плесницата, Виктория отчаяно опита да се освободи. Нямаше смисъл — беше прекалено силен. В следващия миг усети как ръката му я сграбчи между бедрата.
— Не, Стив, недей! — Сълзи се стичаха по лицето й.
Той промъкна ръка под канадката и започна да разкопчава колана й. Горещият му кисел дъх пареше лицето й.
— Толкова си сладка, скъпа! Сигурен съм, че ще ти хареса.
Повдигаше й се. Господи, как можеше да се случи точно на нея?
Парнъл раздели с коляно бедрата й. Разкопча кожуха си и дръпна ципа на канадката й.
Огънят тлееш и в мрака лицето му изглеждаше още по-зловещо. Тя извърна глава и погледът й падна на камък с големината на грейпфрут.
Парнъл беше толкова залисан по тялото й, че не забеляза как тя докосна камъка. Почти беше разкопчал колана й, когато спря и плъзна ръка под пуловера й. Точно тогава се чу шум от другата страна на огъня. Парнъл обърна рязко глава. Виктория се повдигна на лакти и проследи погледа му.
И тогава го видя — брадясало чудовище с ръст на мечка, осветено от загасващия огън. Целият беше в кожа, истински пещерен човек.
— О, господи! — извика тя.
Човекът звяр държеше голям клон в ръка. Огънят беше достатъчно слаб и мъжът изглеждаше повече като видение сред сенките, отколкото като жив човек.
— Исусе Христе! — възкликна Парнъл и пусна Виктория. Тя коленичи, без да прави резки движения.
Очите на звяра просветнаха. Той направи бавно две крачки встрани като хищник, готов за скок. Въпреки че държеше пушката, Парнъл не бе в състояние да се прицели веднага.
— Не стреляй, Стив — прошепна тя.
— Какво искаш, да го поканя да се присъедини към нас ли?
— Джаред! — извика тя с треперещ глас. — Ние сме твои приятели.
— Трудно ще го повярва — рече Парнъл с половин уста. — Това, което трябва да направя, е да го довърша, докато все още имам тази възможност.
Дивакът продължи да се промъква през храсталаците, като заобиколи откритата поляна, без да ги изпуска от поглед. Виктория се тресеше от страх.
— Ще те застрелям, кучи сине! — промърмори Парнъл. Вдигна пушката да се прицели, но Виктория се хвърли и отклони дулото.
— Недей!
Парнъл ядосано се извърна и я удари с опакото на ръката си, толкова силно, че падна на земята. Прицели се и стреля. Но не улучи, куршумът се заби в дървото над главата на дивака.
Парнъл бръкна в джоба си за още патрони, като не спираше да ругае. Трепереше толкова силно, че му отне няколко секунди, докато зареди пушката. Виктория знаеше, че трябва да направи всичко възможно да го спре. Сграбчи камъка, докато Стив се прицелваше и го удари по главата. Той се свлече на земята и изпусна пушката. От раната бликна кръв. Бе затиснал оръжието под тялото си, но незаредено то бездруго беше безполезно.
Виктория се обърна и погледна дивака в другия край на поляната. Той едва се виждаше на слабите синкави пламъци от едва мъждукащия огън. Поляната тънеше в полумрак, но те стояха и се гледаха.
— Джаред? — Гласът й прозвуча немощно в пустата гора.
Той не каза нищо, само пристъпи към нея. От гърдите й се изтръгна стон на ужас.
— Аз съм твой приятел! — каза тя меко и погледна съм Стив Парнъл, който лежеше неподвижно на земята и не даваше никакви признаци на живот. — Господи!
Нощта заплашваше да я погълне в тъмната си паст. Виктория усети как я обзема паника. Обърна се и побягна. Тичаше напосоки из гората. Единствената й мисъл бе да се махне.
Дърветата се възправяха като непроходима черна стена пред нея. Храстите се заплитаха в краката й. Клоните шибаха лицето й. Виктория си представяше звяра, които я следва по петите, ръмжейки грозно като мечката, която бяха видели. Още миг и щеше да я сграбчи в огромните си лапи, готов да я разкъса.
Необяснимо как тя продължаваше да си проправя път в мрака, падаше, ставаше и отново падаше. Изведнъж се озова на брега на потока. Без да се двоуми, тя навлезе в ледените води и бързо заплува към отсрещната страна. Ала огромна скала се изпречи на пътя й като митично чудовище и тя заби глава в нея, повлечена от течението. Последната й мисъл беше как тялото й потъва в ледените прегръдки на смъртта.
Вятърът простена тайнствено в дисонанс с безмилостното бучене в главата й. Виктория потрепери под завивките. Непоносим студ вкочаняваше тялото й.