Портретът на моя двойник
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портретът на моя двойник». Краткое содержание книги:
Колкото повече говоря, толкова по-приятно ми става, лошото е, че не винаги успявам да запазя мярката и накрая все някой разбере, че съм изпраскал последната си импровизация. А що се отнася до лъжите, така безумно се впущам в измишльотините си, че сам не зная кое е истина и често пъти разменям лъжа с истина. Ще ми се да приема, че е произволно насилие на моето въображение, което не може да не деформира фактите, все едно в чия полза.
Това мое качество беше най-добре използувано от Шефа. Той ми буташе такива тъпи и загубени материали, които аз вдъхновено раздувах в най-опашати лъжи. Например, спомням си преди години, когато селяните у нас бяха зле, Шефа ме накара да направя един репортаж как кооператорите масово си купуват москвичи. Ама това беше такава феерия от патосни менти, че и литературната награда получих. Поместиха репортажа на първа страница и досега ми е пред очите усмихнатият селянин, нарисуван от именит наш художник. Тогава моя приятел Пецо за първи път се отчая от мен. По-късно му се случваше често да се отчайва и да повтаря сантименталните си възклицания:
— Не очаквах това от тебе! Не очаквах!
Бедата е, че и аз не очаквах това от себе си. Изобщо никога не знам докъде ще стигна и какво сам на себе си ще направя.
Играта продължава. Цигарите на Генадиев се свършиха и сега той стои кисел и зъл. Пак губи. Ние измъкваме по нещичко от Хиената, но той, мръсникът, си го наваксва от портфейла на бай Петко. Мили бай Петко, не играй тази игра с нас! Играй с приятелите си, стотинка чипето, ще проиграете два лева, ще си направите удоволствието. При нас е страшно. Но, изглежда и на тебе, като и на мене ти прави удоволствие да играеш със силни. Всеки спечелен лев от Хиената е равен на сто лева, взети от друг. Най-ужасното нещо в играта покер е амбицията. Амбицираш ли се, загубен си. Пецо твърдеше, че амбицията е доказателство за посредствен дух. Слава богу, че поне в такъв порок не може да ме обвини…
Този отдясно ме настъпва леко по крака. Разбирам! Как щях да пропусна! Скандалът! Часът е три и петнадесет! Играем с четвърта колода карти. Сега са финалните турове. Подът е с розета по десет лева, всичко четиридесет. Играта мирише на барут. Всъщност започва истинската, голямата игра, финалите. Който сега се натопи, не може да изсъхне до края, ако господ не му помогне. Ние вече се дебнем и подло, и жестоко, блъфовете са рядкост, лъвове няма, има само хиени и чакали. Този един час е по-изтощителен от най-тежката умствена работа. Свят да ти се завие. През това време стават и най-големите шашми, защото пренапрегнатото внимание често изневерява.
Хиената изяде толкова фъстъци и е крайно време да поиска водата, която моят ортак ще му поднесе. Но ние напразно чакаме. Този тип не ожаднява, стои неподвижен, изпънал дебелия си врат и само грухти:
— Внасяй!
Ох, как ще ти внеса една доза стрихнинче!
Не му се пие вода. Няма как, трябва да се разиграе тъпият номер със скандала.
Отваря Този отдясно, другите двама бягат, аз казвам силно:
— Сто и двадесет!
Този отдясно нарочно забавя, гледа картите си и едва след няколко секунди повдига:
— Триста и шестдесет!
Ето го повода. Аз отсичам:
— Забави! Ще внесеш само сто и двайсет!
Той се хили присмехулно и настоява:
— Триста и шестдесет!
Аз кипвам:
— Сложи сто и двадесет и играй! Ако не губиш!
— Триста и шестдесет! — повтаря невъзмутимо той, а аз се разтрепервам от упоритостта му и в един миг хвърлям картите в лицето му и викам, че подобни номера да продава другиму. Той ми отвръща с гаден смях. Аз му казвам двайсет най-отбрани приказки, ортакът скача и казва, че не желае да играе, щом като аз смея да хвърлям съмнение върху неговата честност. Това той го изговаря като напълно честен човек. Аз побеснявам, прибирам си пачките в джоба и решително си тръгвам.
Сега вече стават бай Петко и Хиената. Започват увещанията, уговорките да не развалям играта, когато толкова малко е останало, че не е хубаво. Предлагат да се анулира раздаването. Не съм съгласен, искам да си ходя, но накрая с триста уговорки, примирен, сядам…
И ортакът сяда. Не мога да го понасям, играя рязко. На масата владее обща нервност. Хиената, без да иска, забавя и отново кавга. Този отдясно ме поглежда над очилата си. Всичко е наред. Ние се раздрънкваме отведнъж, ръкомахаме, Хиената задъхано и зло обяснява и през това време колодата е пак подменена. Сега тя се намира в джоба на моя ортак и той ще отиде в клозета, за да я нареди, както трябва. Големия удар ще нанесем със старата колода, защото Хиената е маркирал половината от картите и след това внимателно ще провери. А с новата колода ще играем малки игри, а ако е възможно, даже и да не играем.