Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
Истината беше, че първенецът на Плевен се крие и не иска да другарува с духовника, защото не можеше, да търпи лицемерието му.
От едната страна на владиката беше седнал архидякон Агапий, а от другата — майка Евгения. Гостите сърбаха попара от овче мляко, а хаджи Йоца си мислеше как да се върне на приказката си.
— Да сте живи и здрави пак да дойдете, ваше преосвещенство, ще заръчам агънце да ви заколят… Щях да забравя — кога благочестивият отец ще даде нужното позволение за мирско школо?
Владиката преглътна залъка, отри с ръкав брадата си и въздъхна. А хаджийката продължаваше:
— Тук има един наставник, Николай Московеца го именуваме. През войната влязъл в отреда на граф Воронцов и с войниците му стигнал чак до Русия… За голямата храброст и доблест графът го пратил да се изучи в Одеската семинария. Върна се в Плевен преди три години и каза, че му е по сърце да учи момчетата на писане, смятане, иконопис, но иска да отдели децата от църквата и… — Хаджи Йоца искаше да каже още няколко думи за Московеца, но епископът вдигна ръка и глас:
— Как? България да учи момчета извън църквата?
След думите му настана мълчание. Хаджийката се сви в новата сукнена рокля, сякаш беше изрекла непростим грях, а архиерейската майка Евгения се обърна към владиката.
— Смея да кажа, ваше преосвещенство, че като идвах в Плевен лани, случи се да поговоря и с този добре изучен господин… — жената наведе глава, като се колебаеше дали да продължи думите си, но щом срещна благородния поглед на хаджи Йоца пак се обърна към отец Методий; — Московеца е доволно грамотен да учи момчета и ако плевенци имат нужното позволение за мирско школо…
— Първенството на мъдростта е Гърция и всички народи взимат от нея наука! Не може да има друго знание извън нашите книги! — с озлобен глас и нея прекъсна владиката, но благодеятелната Евгения затвори очи, сякаш се страхуваше от думите, които ще изрече.
— Словата ви са прекомерни! Българите губят народността си, като изпращат децата си в гръцки училища. Ами това, че сиромасите остават слепи за знания цял живот, може ли да се нарече християнска правда?
Епископът стана, опря се на рамото на архидякон Агапий, но като се сети, че Евгения е негова майка, потърси бастуна.
— А по какви книги даскалът ще учи децата? — с лявата си ръка поглади брадата си, доволен, че може да се одума. — Българите имат писменост, ала нямат книжнина. Българският език не е образуван за своя наука!
— Книги ще имат след време, както сториха други народи, ала днес — те искат да имат българин за наставник и българин… за владика!
Епископът се стовари върху трикракото столче, сякаш гръм падна върху главата му! Непростима бе дързостта на Евгения и най-страшно беше, че каза думите си пред други хора. Вече и врачанските чорбаджии се вдигаха против клеветническия нрав на Методий, но не можеха да го пропъдят, защото той се крепеше в мощния жезъл на търновския екзарх Макарий.
— Кога българите ще имат мъже, достойни за църковна управа? — попита тихо, отмалял от внезапния удар на думите.
— Никога! Никога, ваше преосвещенство, ако са все тъй безропотни!
Архиерейската майка се вдигна полека, а хаджи Йоца, озарена и мощна, й рече:
— Благочестива госпожо, ерусалимското кръстче, дето блести върху масата, е за теб!… Купих го от златарски дюкян край църквата „Св. Харалампи“. От сърце ти го давам и дано те окриля…!
До обяд целият град научи какво кира даскала е казала на владиката и как той се стоварил върху малкото столче… Чорбаджи Георги мина край къщата на хаджи Йоца, ако може да види Евгения, но до отворената порта мерна Анастасия — права, залепена за каменния стобор.
— Кого чакаш тук? — спря до малката и надникна в двора.
— Кира Евгения — отговори със свян и сложи ръка върху окърпената си дреха.
— Кира Евгения ли? Че защо ти е? — чорбаджията се засмя и щипна носа на момичето.
— Искам нещо да я запитам.
„С благи думи и разум тази жена всички притегля към себе си!“ — чорбаджи Георги помисли на ум и продължи по пътя, без да види Евгения, а момичето на Ковача се мушна в двора. Още при първите крачки към къщата гласът на Хаджи Йоца стресна малката.
— Сийо, немирнице рошава, кого търсиш тук?
— Кира Евгения, хаджиии… рекох нещо да я запитам — Анастасия поиска да се върне назад, но прозорчето на одаята, в която беше одърчето на майка Евгения, се отвори и момичето позна гласа й.
— Ела тук да ме запиташ — повика детето спокойно тя и докато малката тичаше, хаджийката се засмя и се обърна към Евгения.
— Родителите й са бедни, но работливи хора. И те не могат да си надвият масрафа за дрехи. Ковача по цял ден бие железа, пък Цвета се поболя, та не може да му помага в мъжката работа… Откъде знае, че си при мен и какво иска да те запита? — все така засмяна хаджи Йоца видя как Анастасия тупурка нагоре по стълбите и окуражена, че архиерейската майка я вика, още от прага попита.