Ключът на светлината
- Автор: Робертс Нора
- Серия: key #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ключът на светлината». Краткое содержание книги:
Три жени. Три ключа. И едно осеяно с опасности и изпитания търсене.
Когато стигна до един ъгъл, хвърли премрежен поглед назад към галерията с неизмерима тъга. Кого би могла да заблуди? Бе смятала тази сграда за свой дом.
С дълга въздишка пристъпи напред. Но след миг се озова по гръб на земята.
Това, което я бе повалило, блъсна кашона от ръцете й и се надвеси над нея. Чу ръмжене и нещо подобно на тих вой. Лъхна я топъл дъх и сякаш малка планина я притисна към тротоара. Когато вдигна поглед, зърна лице, обрасло с черни косми.
Понечи да изпищи, но изневиделица се появи огромен език, който се плъзна по лицето й.
— Мо! Престани, ела тук, за бога! Господи! Съжалявам.
Докато се бореше да избегне ново облизване, Малъри чу гласа и долови в него лека тревога. Изведнъж зад огромната черна маса, която я притискаше, се подадоха ръце и втора глава.
Тази поне бе човешка и доста по-привлекателна от първата, въпреки слънчевите очила, които се плъзнаха надолу по правилния нос над тънки устни.
— Добре ли сте? Пострадахте ли? — Непознатият отмести масивната тежест и застана между нея и Малъри като защитна стена. — Можете ли да изправите гръб?
Въпросът бе безсмислен, защото, без да изчака отговора, той й помогна да се надигне. Кучето отново се опита да се промъкне до нея, но бе блъснато с лакът.
— Ти лягай долу, идиот такъв. Не вие — добави той с чаровна усмивка, докато отместваше косите на Малъри от лицето й. — Извинявайте. Безобиден е. Просто е тромав и глупав.
— Какво… какво е това?
— Мо е куче или поне такова се води. Мисля, че е кръстоска между кокер шпаньол и рунтав мамут. Наистина съжалявам. Вината е моя. За миг се разсеях и съм го изпуснал.
Тя плъзна поглед надясно, където кучето — наистина бе куче — играеше с опашката си, дебела колкото ръката й, така невинно, сякаш нищо не се бе случило.
— Нали не сте ударили главата си?
— Мисля, че не. — Забеляза, че собственикът на животното я гледа така съсредоточено, че кожата й настръхна. — Какво има?
Струваше му се неустоима като кифличка на витрината на сладкарница. С тези разрошени руси коси, нежна кожа и розови чувствени устни, съблазнително нацупени. Очите й бяха големи, сини и красиви въпреки гневните пламъчета, които святкаха в тях. Едва се сдържа да не оближе устни, когато тя смръщи вежди и прокара пръсти през заплетените си къдрици.
— Защо ме зяпате?
— Просто проверявам дали очите ви не издават признаци на мозъчно сътресение. Впрочем, имате страхотни очи. Аз съм Флин.
— Писна ми да седя на тротоара, имате ли нещо против?
— О, не, разбира се.
Стана и й подаде и двете си ръце, за да се изправи.
Оказа се по-висок, отколкото бе предполагала, и Малъри бързо се отдръпна крачка назад, за да не се налага да вдига очи към лицето му. Слънцето озаряваше косите му, чупливи и кафяви с кестеняв оттенък. Ръцете му притискаха нейните така силно, че загрубялата им кожа я одраска.
— Сигурна ли сте, че сте добре? Можете ли да стоите на крака? Доста силно се ударихте.
— Зная.
Разбира се, че знаеше, съдейки по болката в онази част от анатомията си, която първа бе усетила допира с тротоара. Приклекна и започна да събира разпиляното съдържание на кашона.
— Ще ви помогна. — Той приклекна до нея и заплашително размаха пръст срещу кучето, което сантиметър по сантиметър се придвижваше към тях, като слон, пристъпващ бавно през африканска савана. — Стой мирно или няма да получиш вечеря.
— Разкарайте кучето си от тук! Нямам нужда от помощ. — Грабна чантичка с козметични принадлежности и я стовари в кашона. Когато забеляза, че си е счупила един нокът, изпита желание да се свие на кълбо и да потъне в самосъжаление. Вместо това избра да излее гнева си върху него. — Нямате право да пускате толкова голямо куче без каишка на обществено място. То е животно и не знае какво върши, а вие би трябвало да знаете.
— Права сте. Напълно права. Хм… това сигурно е ваше. Подаде й черен сутиен без презрамки.
Напълно загубила самообладание, Малъри го грабна от ръката му и го пъхна в кашона.
— Вървете си. Тръгвайте веднага!
— Слушайте, какво ще кажете аз да нося този…
— Носете глупавото си куче — сопна се тя и се отдалечи с най-гордата походка, на която бе способна.
Флин я проследи с поглед, докато Мо се приближи и отърка доста едрото си тяло в краката на стопанина си. Вяло го почеса по огромната глава и се наслади на приятната гледка, която представляваше стегнатият женски ханш в прилепнала къса пола. Едва ли бримката на чорапогащите се бе появила преди срещата й с Мо, но според него тя не можеше да загрози страхотните й крака.