Крадец на време

— Тъй ли… А, ясно. Работил сте и при него, както виждам.

— Да, гошподине.

— И той е починал от отравяне на кръвта, така ли?

— Да, гошподине. Причинено от мръшни зъбци на вила.

— И при… Нипси Набивача на кол?

— Ами-и… Гошподине, бихте ли повярвал, че той беше шъдържател на гоштилничка за шишкебап?

— Нима?

— Е, не в общоприетото значение на тези думи.

— Тоест казвате, че и той е бил луд?

— Е… Вярно, имаше швоите малки чудатошти, признавам, но никой Игор, гошподине, не ши позволява да шъди швоите гошподари. Този принцип е влязъл в нашия Кодекш на Игор, гошподине — добави слугата търпеливо. — Този швят щеше да е твърде шмахнат, ако вшички бяхме еднакви, гошподине.

Джереми тънеше в пълно неведение как би трябвало да постъпи. Поначало не го биваше в общуването с хората, а този разговор, ако не се броят срещата с лейди Ле Гион и спорът с господин Соах за никому ненужна буца сирене, беше най-дългият през последната година. Може би причината се криеше в неохотата, с която би причислил един Игор към хората. Досега определението за „хора“, към което Джереми се придържаше, не включваше и особа е повече шевове от дамска чантичка.

— Аз обаче не съм сигурен дали имам работа за вас — промърмори Джереми. — Получих нова поръчка, но не знам как… И между другото не съм луд!

— Това не е задължително, гошподине.

— Впрочем имам някъде едно листче, на което черно на бяло е написано, че не съм.

— Това е чудешно, гошподине.

— Малцина могат да се похвалят с такъв документ!

— Шъвшем вярно, гошподине.

— И да знаете, че редовно си пия лекарството.

— Браво на ваш, гошподине — одобри Игор. — Ще отида да ше погрижа за закушката, ако не възразявате. Докато вие ше облечете… гошподарю.

Джереми впи пръсти в реверите на влажния си халат.

— Ей сега ще се върна — обеща и хукна нагоре по стъпалата.

Погледът на Игор обхвана рафтовете с инструменти. По тях нямаше и една прашинка. Пиличките, чукчетата и клещите бяха наредени по размери, а подредбата на всички принадлежности върху тезгяха се отличаваше с геометрична точност.

Отвори едно чекмедже. Видя винтчета в съвършени редички.

Огледа и стените. Нямаше друго по тях освен рафтове с часовници. Не очакваше това — дори доктор Трепко Лигоча си бе сложил календар на стената за малко цвят. Вярно, беше реклама на фирмата „Киселинна баня и окови“ от град Грозън и в нея преобладаваше червеното, но поне показваше, че докторът си спомня за света отвъд четирите стени.

Игор се озадачи. За пръв път попадаше при здравомислещ човек. Бе работил при немалко… е, поне светът ги наричаше безумци, както и при неколцина нормални люде, които си позволяваха само дребни и обществено приемливи форми на лудост. Не си спомняше обаче да се е наемал при човек в пълно душевно здраве.