Храмът на Хор
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Храмът на Хор». Краткое содержание книги:
Британецът Пол Дохърти, професионален историк и ерудит в областта на египтологията, чрез екзотичните си сюжети увлекателно пресъздава една от най-непознатите вълнуващи епохи от историята на древен Египет.
На власт са фараоните на Новото царство (XVI–XI в. пр.Хр.), а дъщерята на великия Тутмос I — Хатусу се бори за надмощие. В „Храмът на Хор“, втората част на поредицата „Египетски загадки“, кълбото на политическата конспирация отново трябва да бъде разплетено от египетския Шерлок Холмс — съдията Амеротке. В Тива, столицата на могъщото египетско царство, един след друг гинат учени, звездобройци, жреци, архивари и техните слуги. Кървавите екзекуции заплашват да пометат крехката хегемония на владетелката Хатусу. Някой всячески се мъчи да дискредитира еманципираната фараонка. А тронът й и без това се клати заради несъгласието на догматичната аристокрация Египет да бъде управляван от жена. Хатусу всъщност е антична феминистка — тя протяга ръце към короната не от себична алчност, а за да защити достойнството си на фараонска дъщеря и да докаже космогоничната си предопределеност да седне на трона. „Храмът на Хор“ със сигурност ще задоволи претенциите на ценителите на изисканото криминале в стил Конан Дойл и Агата Кристи, но без съмнение ще допадне и на феновете на екшъна и зрелищните сюжети.
В книгата има и психология, и мистерия, и каскади, и екзотика, и възмездие. „Египетски загадки“ безспорно има и поучителен ефект: Пол Дохърти доказва, че политическата конспирация е старинно занятие и днешните интриги във върховете на властта по света и у нас си имат своя исторически праобраз.
— Убиец ли си, Рамос?
— Не, господарю.
Съдията вдигна ръка:
— Защо приятелите ти са влезли в лабиринта? Носеха ли със себе си оръжие?
— Да, заедно с мях вино и храна — отвърна нервно Рамос. — На един пир преди няколко дни те се похвалиха, че могат да минат през лабиринта и да излязат невредими.
— Че това за хвалба ли е?
— Господарю, били ли сте някога в лабиринта?
— Не — Амеротке се обърна към главния писар: — Какво знаеш за лабиринта, наречен Залата на подземния свят?
— Според легендата — услужливо отвърна писарят, — преди божественият фараон да ги прогони от земите ни, хиксосите построили огромна крепост близо до оазиса Амарна… — Амеротке барабанеше нетърпеливо с пръсти, но главният писар за нищо на света нямаше да пропусне своя миг слава. — Тогава се намесили боговете на Египет и Апеп, Великата змия на земята, се разтресла…
— Искаш да кажеш, че е имало земетресение, така ли? — прекъсна го Амеротке.
— Апеп се разтресла — повтори невъзмутимо писарят. — Крепостта се срутила, но царят на хиксосите заповядал от гранитните блокове да бъде изграден огромен лабиринт. После всички, които били строили лабиринта, били оставени в него без храна и вода. Малцината, които са се престрашавали да влязат вътре и са имали късмета да излязат живи от там, твърдят, че костите на избитите строители още се белеят в мрачните проходи… — в залата се разнесе тревожен шепот. — Понякога — продължи главният писар — в лабиринта пускали диви зверове. Те също не можели да намерят пътя обратно и за да оживеят, се хранели с човешка плът.
— А сега? — прекъсна го Амеротке. — Възможно ли е лабиринтът да се обитава от диви животни?
Пренхое вдигна ръка, хванал пръчицата за писане:
— Съмнявам се, господарю. Залата на подземния свят е ужасен лабиринт — обясни той. — Съмнявам се, че изобщо някое диво животно би влязло вътре…
— Има още един фактор… — додаде главният писар. — Залата на подземния свят е изоставено място с лоша слава. Обитателите на пустинята и скитниците го заобикалят отдалеч, но често палавите младежи от Тива правят облози и ходят там, за да докажат смелостта си.
— И?
— Някои се завръщат, господарю. Но повечето не.
— Какво искаш да кажеш?
— Просто изчезват. Говори се, че стават жертва на демони…
Амеротке се взря в топлия слънчев лъч, който проникваше измежду колоните, на светлината се виждаше как във въздуха танцуват прашинки. Искаше му се да каже, че не вярва в демони, че хората не изчезват просто ей така от лицето на земята. Но вместо това попита:
— Никой ли не е търсил изчезналите?
— Всеки път организираме издирвания, господарю. Но никога не сме намирали и следа от тях. Само скелетите на убитите от хиксосите.
— И този път ли? — потупа нетърпеливо с крак Амеротке.
— Да, господарю. От двамата братя няма и помен. Сякаш са изчезнали безследно! Ако заповядате, ще повикам ръководителя на издирването Карфу.
Амеротке плесна с ръце и след малко в задния край на залата настъпи раздвижване. Асурал отстъпи встрани и напред закрачи висок жилав мъж. Беше облечен с кожена шапка, ботуши за езда до коленете, бойна поличка с широк кожен колан. Съдията посочи червените възглавнички за свидетелите пред статуетката на Маат. Мъжът коленичи, сложи ръка върху статуетката, затвори очи и повтори кратката клетва, прочетена от един писар. Амеротке внимателно огледа Карфу. Беше типичен войник, с белязано от тежкото време лице, с хлътнали бузи и присвити от постоянното взиране в горещото слънце и пустинния вятър очи. По мускулестото му тяло се виждаха белези с избледнели розови шевове. Амеротке забеляза плисираните наръчници над китките и втъкнатите в колана на поличката сини и червени пера. Войник, но и женкар, заключи той. Мъж, който обича да се показва из кръчмите и да привлича погледите на танцьорките.
— Ти ли си Карфу?
— Да, господарю.
— Ти си войник, нали?
— Главен следотърсач в легиона на Изида.
— И си бил изпратен да търсиш изчезналите близнаци?
— Заедно с още десетина други от частта. Потеглихме рано сутринта на другия ден след изчезването им. Открихме само една разпрегната колесница. Колчаните за копията бяха празни, а за стрелите липсваха. Имаше остатъци от огън, счупена чаша и празен мях от вино. Освен това намерихме полуизядения труп на някакъв скитник и следи от лъв.