Тайнственото око
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственото око». Краткое содержание книги:
През 1907 излиза романът „Арсен Люпен, джентълменът крадец чрез взлом“. С него е внесена новост в още неукрепналия жанр: поставено е началото на трилъра. В най-общи рамки трилърът може да се определи като произведение, чийто отличителен белег е напрегнатата фабула, свързана с едно или няколко престъпления, но необусловена от загадка. Епопеята на Арсен Люпен обхваща двадесетина романа.
По време на Втората световна война седемдесет и шест годишният писател напуска Париж и при едно посещение на сина си настива в неотопления влак и умира на 6 ноември 1941 година в Перпинян, вече като член на Френската академия.
Настоящето издание „Тайнственото око“ е всъщност „Стъклената запушалка“ — един от върховете на създаденото от Морис Льоблан.
„ТРЕНЕВ & ТРЕНЕВ“
— Дявол го взел — помисли Люпен. — И тази е тръгнала да търси кристалната запушалка. Работата още повече се усложнява…
Люпен продължи наблюденията си, докато нещо не спря погледа му. Той бе поразен от внезапния израз върху лицето на късната посетителка. Това бе неумолим, страшен и див израз.
Ръката продължаваше да се движи по масата, като непрекъснато се плъзгаше по крайчеца. Тя разбутваше книги и книжа и бавно между пръснатите листи хартия.
Жената нервно хвана дръжката на камата.
Добрек продължаваше да говори. Гостенката вдигна оръжието над главата му. Люпен съвсем ясно виждаше блуждаещите очи на жената. Очите се бяха впили в тила, отбелязан за прицел на удара.
„Вие се готвите да направите глупост, прекрасна госпожо“ — каза си Люпен.
Той вече обмисляше начина, по който трябваше да избяга, като измъкне и Виктория от страшния дом.
Жената се бе поколебала за миг, после стисна зъби, лицето и блесна в омраза и тя направи убийственото движение.
В същия миг Добрек се наведе, скочи от стола и като се обърна, хвана във въздуха нежната женска китка.
Странно, той не й отправи нито един упрек. Онова, което бе станало, сякаш не го бе удивило, той като че ли го приемаше като нещо съвсем естествено. Добрек сви рамене с вид на човек, навикнал на такива опасности и мълчаливо закрачи из стаята.
Жената беше захвърлила ножа и плачеше, закрила лицето си с длани. Цялата се тресеше.
Добрек отново се приближи до жената, каза й нещо, като продължаваше да бие с юмрук по масата. Тя направи отрицателен жест и тъй като той настояваше все още, на свой ред тупна, но с крак и извика тъй силно, че дори Люпен чу:
— Никога!… Никога!…
Без да каже и дума, Добрек наметна коженото палто на раменете й. Жената покри лицето си с тъмен воал. Добрек я изпрати. След две минути градинската порта беше затворена.
— Жалко, че не мога да проследя тази странна особа и да побъбря с нея за добрия Добрек — усмихна се Люпен. — Струва ми се, че с нея бих могъл да работя значително по-добре…
Имаше още едно нещо, което се нуждаеше от допълнително осветление. Дали Добрек, животът на който наглед беше така правилен и премерен, не приемаше своите посетители изключително нощно време, когато дома му не бе под наблюдението на полицията?
Люпен натовари Виктория със задачата да се срещне с двама от неговата банда и да им каже как да проследят къщата в продължение на няколко денонощия. На другата нощ той не легна да спи. В четири часа сутринта отново се чуха стъпки на входа. Както и миналата нощ, депутатът въведе някого в кабинета си.
Люпен се спусна по въжената стълба и зае поста си.
Някакъв човек се влачеше в краката на Добрек, прегръщаше коленете му с отчаяние и бяс и ридаеше неудържимо.
Добрек на няколко пъти отблъсна човека със смях, но коленичилият отново се хващаше за краката му. Сцената излъчваше лудост, Люпен правилно бе преценил, защото, навярно — вече в истински припадък на умопомрачение, гостът се вдигна, хвана депутата за гърлото и го събори на дивана. С издути вени на шията Добрек се мъчеше да се отскубне от похитителя. С явно върховни усилия той успя да вземе връх над противника.
С едната си ръка Добрек хвана човека за рамото, а с другата му шибна две силни плесници.
Похитителят се надигна. Беше блед и едва се държеше на краката си. Той постоя така, колкото да събере хладнокръвие, и с неимоверно спокойствие извади револвер от джоба си и го насочи в гърдите на депутата Добрек.
Добрек не помръдна. Той гледаше на всичко с усмивка и без ни най-малко вълнение, сякаш човекът насреща беше насочил в гърдите му детски пистолет — играчка.
Сцената продължи петнадесет-двадесет секунди. Със същата бавност и самообладание, което изглеждаше поразително, човекът скри оръжието си. От джоба, в който го сложи, извади портфейл.
Добрек приближи госта си.
Портфейлът беше разтворен. В него имаше пачка банкноти.
Добрек бързо ги грабна и преброи.
Бяха тридесет, от по хиляда франка.
Гостът гледаше как Добрек броеше парите. Лицето му беше безизразно. Явно, той беше разбрал безполезността на разговорите. В този дом парите бяха на почит.
В единадесет часа сутринта Виктория се върна от пазар. Тя предаде на Люпен писмо от неговите хора.
Люпен се зачете.
„Човекът който тази нощ бе в дома на Добрек, е депутатът Ланжеру, председател на независимата левица. Малко богатство. Многолюдно семейство.“
— Е, — каза си Люпен, — Добрек, както се вижда, има голямо влияние, но средствата, с които си служи ми се виждат малко необичайни…