Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
— Не, май и това не можеш да сториш. Сложна ситуация, признавам.
Сервитьорката ни донесе бирите и се отдалечи.
— Значи оттогава я държат под око? — попита Докс.
— Откакто са научили за детето. Около година. Това ги убеди, че ще се върна при нея.
Той ме погледна наполовина развеселен, наполовина разтревожен.
— Е, май добре са налучкали.
Аз свих рамене.
— Не ти ли е хрумвало първо да й се обадиш по телефона? — попита той. — Или да й пратиш вест по имейла?
Поклатих глава.
— Идеята не ми се струва добра.
— Боиш се, че може да я следят електронно?
— Не, Тацу ми каза, че няма такова нещо. Но не знам как би реагирала на една вест от мен. По-добре ще е да се срещнем лично.
Докс кимна и отпи една трета от халбата.
— Е, тя е джаз пианистка, нали? Всеки може да разбере кога има концерти. Ако искаш да се добереш до нея, най-вероятно ще почнеш оттам.
— Правилно. Значи можем да очакваме наблюдение на концертите. Но снимките, които ми даде Тацу, не са от концерт. На тях е в някакво открито кафене заедно с детето. През деня.
— Щом е било през деня, значи най-вероятно са я проследили от мястото, където живее.
— Съгласен съм.
— Знаеш ли, да пращат от време на време някого да слуша джаз в нейно изпълнение е едно. Но ако са отпуснали на Ямаото толкова хора, че да наблюдават и апартамента на Мидори, значи ще им дължи доста голяма услуга.
— Нали ти казах, че цялата работа се превърна в кръвна вражда.
— Човече, ти имаш страхотна дарба да настройваш хората срещу себе си. Не ти ли е хрумвало някога да се запишеш на курс по добри маниери?
— Да, включил съм го в предстоящите задачи.
Той помълча, сякаш обмисляше нещо.
— Една подробност, която може би не сме взели предвид. Сградата има ли портиер? Тия приятели не взимат кой знае каква заплата и…
— Да, и аз си го помислих. Има портиер и не е изключено някой да се е свързал с него. Но смятам, че шансът е малък. Ако Ямаото държи портиера в джоба си, защо да си създава главоболия с китайците? Знаем, че те му струват много повече от един подкупен портиер.
Докс кимна.
— А какво означава всичко това за теб и Дилайла?
Поколебах се.
— Не знам.
— При сегашните обстоятелства май не можеш да я помолиш за помощ.
— Много смешно.
— Ако тя те зареже и избере мен, няма да ми се сърдиш, нали? Със сигурност ще й писне от хамлетовските ти номера, а усещам, че тайно е влюбена в мен.
Погледнах го втренчено, но той не трепна. Докс винаги е обичал да ме дразни.
— Все ще се примиря някак — казах.
Той се разсмя.
— Добре. Ще запомня думите ти. А сега, какъв е планът ти?
— Започваме с концертните изпълнения. Те са най-лесният подход. Точно там ще очакват да се появя, тъй че и ние ще очакваме тях.
— И кого точно ще търсим?
— Според мен — самотен китаец на възраст между осемнайсет и трийсет години. На всеки концерт ще има сравнително малък брой азиатци. Между тях още по-малко ще бъдат мъжете на тази възраст. И ако такъв човек се окаже сам, значи него търсим.
— Ами ти?
— Те търсят мен, затова не мога да се появя. Но ти можеш. Ще ти наемем компаньонка, за да не биеш на очи.
Той се ухили.
— Започва все повече да ми харесва.
— Аз ще чакам отвън. Ако видим нашия човек, ще го проследим след концерта, за да научим повече за противниците и тяхното прикритие. Ще ти вземем и дигитален фотоапарат — нещо, което да работи при слабо осветление. Ако заснемеш човека, можем да пратим снимката на Тацу. Той ще се опита да я сравни със своята база данни.
— Нима ще може да разпознае някаква си дребна риба?
Свих рамене.
— Тацу знае почти всичко, а каквото не знае, има кого да попита.
— А как ще осигуряваме връзката?
— Не разполагам с техника, каквато използвахме в Хонконг, но би трябвало да се справим с клетъчни телефони и безжични слушалки. Ето. — Извадих комплекта, който си бях набавил, и го побутнах през масата към него. — Предплатен телефон. Засега напълно стерилен. Аз имам още един такъв. За по-сигурно дай да не ползваме личния ти телефон.
— Да, вече си научих урока. И все пак настоявам за едно.
— Какво?
— Сам да си избера компаньонката.
— Непременно. Но мисля, че този път би било по-добре да е от женски пол. Така по-малко ще привличаш вниманието.
Двамата се разсмяхме на спомена как в Банкок Докс без да иска се натъкна на катой, тоест травестит. Възнамерявах да го подигравам за случката додето сме живи.
— Да, горката Тиара — рече той. — Сигурно още въздиша по мен. Ей, приятел, голяма излагация щеше да стане, схващаш ли?
Притворих очи като от болка и кимнах.
— Схващам.
Той се изкиска.