Във вихъра на двайсетте
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Във вихъра на двайсетте». Краткое содержание книги:
— Убита ли?! — обажда се първа викарият.
— Да! — отсичам безпрекословно. — Имам причина да смятам, че тук има нещо гнило! Затова се налага да задържим тялото като веществено доказателство!
Викарият тръгва бавно напред и се вторачва в мен с присвити очи. Очевидно се опитва да прецени доколко може да ми вярва. Обаче тя не знае, че едно време със сестра ми редовно играехме на издържане на погледи и аз винаги побеждавах. Вторачвам се в нея по същия начин, попивайки изцяло сериозното й, скръбно, непоколебимо изражение.
— Убита значи… Но как? — изрича накрая тя.
— Предпочитам да обсъдя този въпрос с полицията — отсичам категорично, сякаш играя в епизод от сериала „От местопрестъплението“, наречен „Погребален дом“.
— Искаш да извикам полицията? — Свещенослужителката вече е изпаднала в истински шок.
О, боже! Ама разбира се, че не искам да викаме кошмарната полиция! Обаче вече няма връщане назад! Налага се да продължа да играя убедително.
— Да — кимвам след подходяща пауза. — Мисля, че така ще бъде най-добре.
— Хей, не може да я вземате на сериозно! — избухва Тоня. — Не е ли очевидно, че просто се опитва да предизвика сензация?!
Само от един поглед разбирам, че на свещенослужителката започва да й писва от сестра ми, което е пък е много добре за мен.
— Уважаема — изрича рязко тя, — не мисля, че имате думата по този въпрос! Твърдение като това не може да бъде оставено без последствия! И сестра ви е напълно права — тялото трябва незабавно да бъде изпратено на криминолозите!
Имам чувството, че викарият се хвана. Очевидно и тя гледа твърде много крими сериали. Какво друго да прави в събота вечер?! И както може да се очаква, тя се приближава още повече към мен, снишава глас и пита съзаклятнически:
— Кой, според вас, е убил вашата пралеля?
— Предпочитам засега да не казвам нищо по този въпрос — изричам с подходящо мрачен тон. — Сложно е. — Хвърлям многозначителен поглед на Тоня. — Мисля, че разбирате какво имам предвид!
— Какво?! — Лицето на сестра ми почервенява от възмущение. — Да не би да обвиняваш мен?
— Нищо не съм казала! — отсичам и си придавам непроницаем вид. — Ще говоря единствено с полицията!
— Ама това са пълни глупости! Хайде, ще свършваме ли или какво? — обажда се най-сетне и чичо Бил, като прибира телефона си. — Защото и в двата случая колата ми е вече тук и смятам, че без това отделихме предостатъчно време на тази старица!
— Повече от достатъчно! — приглася му леля Труди. — Хайде, Диаманте! Това започна да се превръща във фарс! — И започва нетърпеливо да си събира списанията от столовете.
— Лара, нямам представа каква игра играеш! — изръмжава чичо ми и докато се разминава с татко, промърморва: — Тази твоя дъщеря има нужда от професионална помощ! Напълно е превъртяла!
— Лара, скъпа! — Мама се измъква от мястото си и се приближава. Челото й е набраздено от страх за мен. — Та ти дори не познаваше пралеля си Сейди!
— Може и така да е, а може и да не е! — отсичам и скръствам ръце пред гърди. — Не си мисли, че ти казвам всичко!
Божичко, май вече сама започвам да си вярвам! Току-виж съм повярвала и в измисленото убийство!
Викарият определено изглежда тотално шашардисана. Очевидно си дава сметка, че това вече не й е в категорията.
— Най-добре е веднага да извикам полицията — промърморва. — Лара, би ли изчакала тук, моля? А вие, останалите, можете да си тръгвате.
— Лара! — Татко се приближава към мен и ме хваща за ръката. — Скъпа!
— Татко… Просто вървете — изсумтявам, правейки се на несправедливо подценена. — Просто трябва да сторя необходимото. Ще се оправя!
С погледи, представляващи чудати потпури от страх, възмущение и съжаление, членовете на моето семейство се изнизват в индианска нишка от погребалната зала, следвани чинно от викария.
Оставам сама сред тишината на залата. И изведнъж магията като че ли се разваля. Какво сторих току-що, по дяволите?! Да не би да полудявам?
Всъщност последното би обяснило всичко. Може пък да е добре за мен да ме приемат в някой тих, спокоен дом за психичноболни, където по цял ден се разхождат в бели гащеризони и рисуват, и където не им се налага да мислят нито за бизнес пред провал, нито за бивши гаджета, нито за талони за паркиране.
Отпускам се на най-близкия стол и въздъхвам дълбоко. Халюцинираното от мен момиче се материализира в предната част на залата, кацва точно пред дървеното табло и се вторачва в снимката на дребната, прегърбена старица.