Във вихъра на двайсетте

Сърцето ми претупва. Ед знае всичко за мен — и дребните, и важните неща. Може би трябва да знае и това. В крайна сметка — той беше съществена част от него.

— Да, има — кимвам аз. — Наистина има нещо. И ще ти разкажа за него. Някой ден.

По лицето на Ед се разлива усмивка. Той плъзга поглед по оригиналната ми рокля от двайсетте, огърлицата с мънистата, навитата ми на старовремски ролки коса и перата, които подскачат над главата ми. И очите му омекват.

— Хайде, ела, момиче на двайсетте! — Хваща ръката ми и ме притиска към себе си. — Ти защити достойно паметта на твоята пралеля! Жалко, че тя не видя всичко това!

— Така е — съгласявам се. — Много жалко.

Но докато вървим към колата, аз си позволявам още един, последен поглед към празното небе над главите ни. Все си мисля, че го е видяла.