Майтреи. Змията

Произнесе думата „бели“ с известна завист и меланхолия, като задържа неволно поглед малко по-дълго върху ръката ми — облегната на масата и наполовина разголена от широките ръкави на работната ми риза. Останах учуден и очарован, когато усетих тази завист, но усилията ми да продължа разговора бяха напразни. Майтреи изпи чая си, заслушана в разговора между мен и инженера, като кимаше одобрително с глава на всеки мой пряк въпрос към нея.

Почти никога не говорехме насаме. Виждах я да минава по коридора, чувах я да пее, знаех, че прекарва по-голямата част от деня в стаята си или на терасата — и това същество, което се намираше толкова близо и в същото време беше толкова чуждо, будеше у мен неизказано удивление. Освен това ми се струваше, че се намирам под непрекъснато наблюдение: не поради кой знае какви подозрения, а защото всички се опасяваха да не би да се чувствам неудобно в новото си жилище. Когато оставах сам, смеейки се на всичко, което ми се беше сторило странно и непонятно, получавах на всеки час сладкиши и плодове, чай с мляко или добре почистени кокосови орехи. Носеше ми ги един слуга с открита и космата гръд — единственият човек, с когото можех да разменя няколко думи на хинди. Виждах го как гледа жадно вещите ми, застанал със скръстени ръце край вратата, как ме попива с очи и как все отлага тръгването си, като ме питаше дали леглото е удобно, дали мрежестият балдахин ме пази добре от комари, дали обичам суровото мляко, дали имам братя или сестри, дали ми е мъчно за родината — и знаех, че в стаята на горния етаж го чакат госпожа Сен и другите жени (които още не познавах), на които щеше да повтори дума по дума целия ни разговор.