Майтреи. Змията

Дойдеше ли неделя — когато слугите ми заминаваха с влака за Шилонг да донесат провизии, — спях до обяд, събуждах се с размътен мозък и с блудкав вкус в устата и оставах в леглото по цял ден, преписвайки бележките си в дневника. Исках по-късно да публикувам книга за истинския живот на белия човек в Асам и анализирах себе си най-подробно: описвах както дните на безволие и неврастения, така и дните (по-многобройни, естествено) на смели начинания, на горди усилия, на растеж.

През целия юли ходих само веднъж до Шилонг — там стоях жадно на слънце, ходих отново на кино, поправих грамофона си и купих криминални романчета — единственото, което бях в състояние да чета, откакто пристигнах в Асам. Известно ми беше все пак, че работата ми се цени в центъра: узнах това не от нашия служител в Шилонг — надменен ирландец, който се бе опитал да ме застави да чакам пред вратата му, — а направо от Нарендра Сен, който ми изпращаше почти всяка седмица няколко машинописни реда с топли, дружески думи. През октомври ми предстоеше да ползвам едномесечен отпуск, но можех да замина за Калкута още по средата на август, ако успеех да предам доклада и ако завършех инспекцията и ремонта из трудните райони около Садия.

Случи се обаче онова, от което се опасявах в моменти на пълно униние. В началото на август заболях от тежка малария, придружена от нервно изтощение. Прибрал се бях няколко часа по-рано в бунгалото и чаят ми се стори без никакъв вкус. Имах треска, целият треперех. Легнах си, след като изпих три чаши бренди — спомнил си бях съветите на Харолд. На другия ден обаче започнах да бълнувам и повикаха един евроазиец, мистър Франк, който разбра, че имам малария; още същия следобед ме закараха до Садия. Грееше чудесно слънце, виждах цветя и птици, а на гарата видях една жена и това ме разтърси — не бях срещал бели жени от четири месеца.