Наследникът (Част II)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследникът (Част II)». Краткое содержание книги:
Съвкуплението им беше дълго и мъчително сладко. Джин Канже имаше чувството, че ходи по високи покриви, далеч от сивото ежедневие. Душата му тръпнеше от опасността, възбудата му се усилваше.
Семето му се вливаше в нея на горещи струи, а в мислите му изплува Хуайшан Хан.
Всъщност не самият старец, а по-скоро нещо, свързано с него. Някак изведнъж усети напрежението в мускулите си, предизвикано от необичайната им поза. Бицепсите му потрепнаха, няколко капчици пот се отделиха от челото му и паднаха във вдлъбнатината между твърдите й гърди.
Потънала дълбоко в тайнството на оргазма, Акробатката не усети нищо. Лицето й беше разкривено, тазът й се притискаше в слабините му с огромна сила, бедрата й се усукваха около все още твърдия му член.
Но възбудата бързо напускаше Джин Канже. Картината в главата му стана прекалено ясна и натрапчива. Видя кабинета във вилата на Хуайшан Хан. Беше нощ, но точната дата му се изплъзваше. Бяха се напили в разговори за миналото. Старецът си спомняше за различни случки в компанията на Ши Зи-лин, а Джин Канже му разказваше за ужасите, които беше преживял в Камбоджа.
После беше заспал. Събуди го настойчивото тракане на стенния часовник. С мъка повдигна натежалите си клепачи. Хуайшан Хан седеше до него и го гледаше. Светлината на лампата се отразяваше в черните, неподвижни като на змия очи. Джин Канже неволно потръпна и отново стисна клепачите си.
— Буден ли си? — дрезгаво промърмори старецът и го смушка в ребрата. Джин Канже не помръдна. Онзи бавно кимна с глава, стана и се отдалечи. Джин Канже беше страшно уморен. Прекомерното количество погълнат алкохол тровеше кръвта му и пулсираше в слепоочията. Стисна клепачи и потъна в сън.
Поне така си мислеше… До този момент. Съживена от акта на еякулацията, картината изплува пред очите му, по-жива от всякога.
Видя Хуайшан Хан да уринира в тоалетната, намираща се в съседство с кабинета. Беше приклекнал, вероятно прекалено стар и немощен, за да се задържи на крака. Вратата беше открехната и Джин Канже го видя да посяга към нишата с тоалетна хартия. Защо му е тя, след като само уринира, учуди се Джин Канже. Може би вече не може да се сдържа… Беше чувал, че това се случва при старите хора…
Но защо не я използва, а я чете?
Джин Канже бавно се освободи от гъвкавите крайници на Акробатката. Членът му се плъзна навън, от устата й се откъсна вик на недоволство. Тази жена очевидно го искаше в себе си до последния възможен миг. Претърколи се встрани и започна да се облича.
— Късно е — обади се тя. — Защо не останеш да спиш тук?
— Ще се върна — обеща той и протегна ръка за ключа.
Великолепното й тяло се сви на топка, главата й се повдигна. Между зъбите й проблесна късче метал — ключът от входната врата.
— Целуни ме.
Думите прозвучаха ясно, очевидно ключът не пречеше на артикулацията й. Джин Канже се наведе и долепи устни до нейните. Езикът й бавно изтласка ключа в устата му.
Той се изправи, а тя пусна една доволна усмивка и каза:
— Номерът на Худини… По този начин получавал ключа от ковчега, с който го спускали под водата… — Беше очевидно горда от познанията си. — Асистентката го целувала за сбогом и му го предавала…
Нямаше смисъл да я пита откъде знае всичко това. Джин Канже никога не проявяваше интерес към умствените качества на жените.
Колата го чакаше пред дома й. Скочи в нея и се насочи към жилището на Хуайшан Хан, намиращо се в северните предградия на Пекин. Улично движение нямаше, само тук-там можеха да се видят тежки военни камиони. С тях пренасяха храна, вместо оръжие, но в крайна сметка това нямаше никакво значение.
Въздъхна и сведе глава. Полковник Ху му липсваше. Годините в Камбоджа ги бяха сближили като братя. Какво ли не преживяха там! Когато двама мъже са заедно ден и нощ, когато ръцете им са оплискани от кръвта на врага, тяхната дружба е по-здрава от стомана…
— Другарю Джин?
Стресна се, остана с неприятното чувство, че шофьорът вече няколко пъти го беше повикал.
— Да? — гласът му беше дрезгав, като на човек, когото току-що са изтръгнали от дълбок сън. В ноздрите си продължаваше да усеща аромата от тялото на Акробатката, кожата му беше лепкава от потта й.
— Пристигнахме, другарю Джин.
Очите на шофьора любопитно го наблюдаваха в огледалцето.
— Иди да пуснеш една вода.
— Не изпитвам нужда, другарю Джин.
— Слушай какво ти казвам и иди да пикаеш! — повиши тон Джин Канже.
Остана сам в удобното купе. Тишината се нарушаваше от лекото пропукване на изстиващия мотор. В устата му се появи металически вкус, вероятно от ключа на Акробатката. Представи си Худини и в душата му помръдна възхищението.