Скитникът евреин

— Божичко! Какво ли е това? — пошепнаха двете. — А и Дагоберт още го няма.

Изведнъж Роз се вкопчи в Бланш и изпищя:

— Слушай! Някой се качва по стълбата. Не е Дагоберт, чуваш ли колко са тежки тези стъпки. Сърдитко, бързо ела тук да ни пазиш!

Дъските в малкото коридорче пред вратата скърцаха силно под тежките стъпки. След малко нещо тежко се строполи пред нея и я разклати. Двете момичета, вцепенени от страх, се спогледаха, когато вратата се отвори и се показа Дагоберт.

— Какво ви е? От какво сте уплашени? — попита войникът.

— Да знаеш какво се случи преди малко, а и не познахме стъпките ти. Сториха ни се много тежки…

— Ех, страхливки, ами че аз не мога да се изкачвам по стълбите като петнайсетгодишно момче. Освен това носех на гърба си и сламеника, който хвърлих пред вратата ви, за да си легна, както правя винаги.

През всичкото това време кучето лаеше срещу прозореца.

— Защо Сърдитко лае така? — попита войникът.

— Не знаем. Преди малко се счупи стъклото на прозореца.

Дагоберт отвори прозореца, надвеси се навън, но не видя нищо, освен мрачната нощ и освен пищенето на вятъра чу нищо друго.

— Сърдитко, — каза той на кучето и му посочи прозореца — Хайде, старче, скочи и търси.

Доброто куче веднага изскочи през прозореца, който бе само на осем стъпки над земята. Дагоберт се показа отново и започна да насъсква кучето с глас и с ръце:

— Търси, старче, търси. Ако има някой, хвърли се отгоре му. Зъбите ти са добри, не го оставяй, докато не слезна долу. — Обърна се към момичетата, които неспокойно следяха движенията му, и попита: — Не забелязахте ли как се счупи прозорецът?

— Не, Дагоберт. Както си говорихме, чухме трясък и стъклата се пръснаха в стаята. Стори ми се — добави Роз — че някакъв похлупак се блъсна изведнъж в прозореца.

Дагоберт разгледа внимателно решетката и забеляза само дълга и подвижна кука за затваряне отвътре.

— Вятърът е силен — каза той. — Вятърът е блъснал похлупака и тази кука е строшила стъклата. Кой друг би имал полза. Успокойте се сега.

— Много се уплашихме — каза Роз.

— Сигурно. Но сега от прозореца може да ви духа — каза войникът. После взе от стола кожуха, закачи го на куката, а с полите му запуши доколкото можа счупеното.

— Благодарим ти, Дагоберт! Толкова си добър.

Едва тогава Роз забеляза бледото лице на войника.

— А на теб какво ти е? Защо си толкова бледен?

— Нищо ми няма — отговори войникът неуверено, защото не можеше да лъже. После измисли как да прикрие вълнението си. — Безпокои ме вашият страх, защото вината е моя…

— Твоя?

— Ако не се бях забавил толкова на вечеря, щях да съм тук, когато се е счупил прозорецът и нямаше да се уплашите. А сега, деца, имаме да говорим — каза Дагоберт, взе стол и седна близо до двете сестри. — Спи ли ви се?