Пери Мейсън: Случаят със заровения часовник

— Добре… щом смятате така.

— Къде е Адел?

— Вкъщи.

— Знае ли, че сте ме извикали?

— Да.

— Къде се намира най-близкият телефон?

— На пет километра нагоре по пътя има една къщичка — лесничейството и…

— Добре, идете да разговаряте със заместник-шерифа. Той вече е тръгнал към нас. Ще се срещнем в хотела в Кенвейл — елате възможно най-бързо, след като се освободите оттук. Опитайте се да ме последвате след петнайсет-двайсет минути.

Заместник-шерифът вече се приближаваше към тях. По изражението му се виждаше, че е взел някакво решение и сега бърза да го изпълни.

— Не го изпускайте, Блейн — започна съвсем тихо Мейсън, като едва мърдаше устни, все едно, че подсказваше реплика на актьор. — Минете в настъпление.

— О, Джеймсън, бих искал да поговоря с вас — каза високо Блейн. — Насаме, ако може.

— Добре — съгласи се заместник-шерифът, като хвърли поглед на останалите.

— Да тръгваме, Дела. Насам — подкани адвокатът секретарката си. После я поведе зад къщата и надолу по добре утъпканата пътека. Тя водеше към пресъхнал кладенец, намиращ се в падината, където нямаше да могат да ги виждат от планинската къща. След като изминаха трийсетина метра надолу, двамата завиха бързо към пътя и се приближиха към мястото, където Мейсън бе паркирал колата си.

— Не ми се ще да чуват шума от двигателя, Дела — обясни адвокатът. — Затова изключи от скорост и превърти ключа, а аз ще бутна колата надолу по наклона. Ще включиш на скорост, когато ти кажа — едва след като колата е набрала известна инерция надолу… Така, освободи волана.

Мейсън започна да бута колата, докато пое надолу по пътя, след това пъргаво скочи на предната седалка до Дела Стрийт.

— Превключи сега на скорост — разпореди след малко, когато машината летеше по наклонения път.

Двигателят едва чуто изпърха.

— Сега ще трябва да извием нагоре към лесничейството. Трябва ми телефон.

— Доколкото виждам, нямаме намерение да пазим автомобилните гуми — подхвърли секретарката.

— Не, налага се да пазим репутацията си — отвърна адвокатът.

Преминаха петте километра по планинския път за не повече от три и половина минути. Мейсън откри малкия бар и телефонната кабинка вътре, позвъни в дома на Винсънт Блейн в Кенвейл и поиска да говори с Адел.

— Кой се обажда, моля? — чу малко по-късно доста объркан женски глас.

— Казвам се Пери Мейсън. Знаете ли нещо за мен?

— Ами… да.

— Добре. Няма защо да се впускаме в подробности. Знаете, че баща ви ми позвъни и ме извика да дойда.

— Да.

— И знаете ли защо?

— Да.

— Баща ви ми обясни за горната спалня. Разбирате ли ме? — продължи с въпросите Мейсън.

— За човека, който трябваше да е там ли говорите?

— Точно за него.

— Разбирам.

— Не ми харесва тази работа — подхвърли адвокатът.