Синя луна

— Покажи ми — надничам в очите му, нетърпелива да видя нещо по-приятно и бляскаво.

Този път съм красива брюнетка в разкошна зелена рокля и вдигната в сложна прическа коса. Цялата съм отрупана с накити.

Едно богато, разглезено момиче, което се впуска в повърхностни флиртове, животът й е низ от балове, матинета и обиколки из магазините, вниманието й е ангажирано с друг младеж, докато не среща Деймън…

— Какво става този път? — питам и се натъжавам, когато тя си отива. Но трябва да знам.

— Фатално падане от кон — затваря очи той. — По това време вече започнах да се убеждавам, че съм наказан да живея вечно без любов.

Той докосва лицето ми, пръстите му излъчват такава нежност, такава любов и топлина, че затварям очи и се притискам в него. Телата ни се вплитат едно в друго и всичко останало изчезва постепенно, докато оставаме само двамата — няма минало, няма бъдеще, всичко е заключено в този момент.

Аз съм до него и той е до мен, и така ще останем до края на вечността. И ако предишните ми съществувания имат някакво значение, то е да стигнем до този единствен момент. Дрина вече я няма и нищо не може да ни раздели, нищо не може да ни попречи да продължим напред — освен аз самата. Искам да разбера всичко, случило се през вековете, но защо? Време е вече да преодолея ревността и неувереността си, да престана да си търся извинения и най-после да направя този огромен скок напред, толкова важен за нашата любов.

И тъкмо се каня да му споделя, когато той се отдръпва рязко от мен.

— Какво става? — скачам и виждам как притиска палци към слепоочията си и се бори за глътка въздух.

Той се обръща към мен, но погледът му преминава през мен като през празно пространство, сякаш ме няма.

И преди да се хвърля на гърдите му, всичко отминава. Вместо празния поглед усещам меката любяща топлина, без която вече не можех. Той разтърква очи, отърсва се и ме поглежда озадачено.

— Никога не съм се чувствал по този начин — възкликва удивено, заглежда се в празното пространство зад мен и казва тихо. — Не знам, дали…

Но когато съзира тревогата ми, добавя веднага:

— Но сега съм добре. Наистина.

Продължавам да се притискам в него и да го гледам изплашено. Той ми се усмихва и казва весело.

— Хей, какво ще кажеш за една екскурзия до Съмърленд.

— Ама ти сериозно ли? — засиявам аз.

Когато попаднах за пръв път на това прекрасно вълшебно място — вълшебно измерение между измеренията — аз бях мъртва. Красотата му ме заплени дотолкова, че не исках да го напусна. Втория път, когато отидох, бях с Деймън и той ми показа всичките му невероятни възможности. Оттогава мечтаех да се върна там. Но Съмърленд е зона, отворена само за духовно напредналите или за мъртвите, затова не мога да отида там сама.

— Защо не? — вдига рамене той.

— Ами уроците? — питам и се опитвам да покажа интерес към овладяването на новите психически трикове, с които той ме запознава методично всеки ден, но всъщност съм готова да зарежа всичко, за да отида в Съмърленд, където всичко става незабавно и без усилие. — А и ти не се чувстваш добре.