Алена кралица
- Автор: Авеярд Виктория
- Серия: Алена кралица #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1752-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Алена кралица». Краткое содержание книги:
Мер търси прехрана на улиците, краде каквото може, за да помогне на семейството си да оцелее, загубила е надежда за бягство от гетото, което е неин дом. Но когато по странен обрат на съдбата е наета като прислуга в двореца на кралското семейство, се случва нещо немислимо. Чудо. Катастрофа! Мер открива пред очите на благородниците и двамата принцове, че притежава тайнствена сила… Но как е възможно, когато кръвта ? не е сребърна?
Мер е отвлечена и затворена в двореца, а червената ? кръв е прикрита под рокли от муселин и бижута. Но зад бляскавите кулиси на разкоша дремят вражди и коварство, а в кралския двор клокочи вътрешна война – защото да властваш е опасна игра. На фона на интригите на благородниците действията на момичето ще отприщят жесток и смъртоносен танц, който ще изправи принц срещу принц – и Мер срещу собственото ? сърце.
Червени като зората.
Репортажът приключва, връщайки се към слисаната блондинка. Ревове заглушават останалото от емисията, когато Сребърните около бара си възвръщат дар слово. Крещят по адрес на Фарли, наричат я терористка, убийца, Червен дявол. Преди погледите им да успеят да попаднат върху мен, вече съм обратно навън на улицата.
Но по цялото протежение на булеварда, от площада до Двореца, от всеки бар и кафене извират Сребърни. Опитвам се да отскубна червената лента около китката си, но глупавото нещо държи здраво. Други Червени изчезват в улички и входове, опитвайки се да избягат, и аз съм достатъчно умна да ги последвам. Докато успея да намеря уличка, започват писъците.
Противно на всеки инстинкт, поглеждам през рамо и виждам Червен мъж, когото са вдигнали за врата. Той се оправдава пред Сребърния си нападател, изрича умолително: „Моля ви, не знам, не знам кои, по дяволите, са тези хора!“.
– Какво е Алената гвардия? – изкрещява Сребърният в лицето му. Разпознавам го като един от нимфите, който си играеше с децата преди няма и половин час. – Кои са те?
Преди горкият Червен да успее да отговори, стоварваща се като чук водна струя го удря в лицето. Мъжът нимфа вдига ръка и водата избликва, оплисква го отново. Сребърните наоколо, подсмиващи се весело, го насърчават с възгласи. Червеният плюе и се задъхва, опитвайки се да си поеме дъх. Крещи, че е невинен, във всеки свободен миг, но водата продължава да приижда. Мъжът нимфа, с широко разтворени от омраза очи, не показва признаци, че ще спре. Кара водата да блика от фонтаните, от всяка чаша, изливайки я отново и отново като дъжд.
Давят го.
Синята тента е моят сигнален лъч, моят ориентир през изпълнените с паника улици, докато се промъквам както покрай Червени, така и покрай Сребърни. Обикновено хаосът е най-добрият ми приятел, неимоверно улеснява работата ми на крадла. Никой не забелязва липсваща кесия с монети, когато бяга от безчинстваща тълпа. Но Килорн и събирането на две хиляди крони вече не са най-големият ми приоритет. Мога само да мисля как да се добера до Гиза и да се измъкна от града, който със сигурност ще се превърне в затвор. Ако затворят портите... Не искам да си представям как съм закотвена тук, хваната като в капан от стъкло, само на крачка от свободата.
Напред-назад по улицата тичат офицери – не знаят какво да правят или кого да защитават. Неколцина събират и задържат Червени, принуждавайки ги да застанат на колене. Червените треперят и умоляват, повтарят отново и отново, че не знаят нищо. Готова съм да се обзаложа, че съм единствената в целия град, която изобщо беше чувала за Алената гвардия преди днешния ден.
При тази мисъл отново ме пробожда страх. Ако ме заловят, ако им кажа малкото, което знам – какво ще направят на семейството ми? На Килорн? На Подпорите?
Не могат да ме настигнат.
Използвайки сергиите като прикритие, затичвам колкото мога по-бързо. Главната улица е истинска военна зона, но аз гледам само напред с очи, приковани върху синята тента отвъд площада. Подминавам бижутерийния магазин и забавям темпото. Дори само едно бижу би могло да спаси Килорн. Но в мига, който ми е нужен, за да спра, градушка от стъкло ожулва лицето ми. На улицата един левитатор се е втренчил в мен и се прицелва отново. Не му давам този шанс и хуквам, шмугвайки се под завеси, сергии и протегнати ръце, докато стигам обратно до площада. Преди да се усетя, около краката ми започва да се плиска вода, докато спринтирам през фонтана.
Разбиваща се на пяна синя вълна ме събаря настрани в кипящата вода. Не е дълбоко, не повече от шейсет сантиметра до дъното, но усещам водата като олово. Не мога да помръдна, не мога да плувам, не мога да дишам. Почти не мога да мисля. Умът ми може само да крещи „нимфа“ и си спомням горкия Червен мъж на булеварда, удавен на сухо като куче. Главата ми се удря силно в каменното дъно и виждам звезди, искри, преди зрението ми да се проясни. Усещам всеки сантиметър от кожата си наелектризиран. Водата се раздвижва около мен отново в нормалното си състояние и аз се показвам на повърхността на фонтана. Въздухът нахлува с писък обратно в дробовете ми, изгаря гърлото и носа ми, но не ме е грижа. Жива съм.
Малки силни ръце ме сграбчват за яката, опитват се да ме издърпат от фонтана. Гиза. Краката ми се оттласват от дъното и се търкулваме заедно на земята.