Училището свърши — завинаги

Вярно беше. Заобикаляха ни меки заоблени хълмове. По тях имаше километри гори, чиито дървета бяха обагрени в огнените краски на есента и се редуваха с развълнуваните зелени пасища, по някои от които дори пасяха коне. Беше страхотно.

Огромният джип на Ан успя да побере всички ни, а Зъба дори можеше да се изтегне през по-голямата част от пътя. Следях го — при всяко друсване стискаше зъби, но не се оплакваше.

Аз обаче имах проблем — заливаха ме същите съчетани със сърцебиене горещи вълни като миналата нощ. Дишах насечено и бях толкова изнервена, че имах чувството, че по цялото ми тяло пълзят насекоми.

Както седеше в скута ми, загледан през прозореца, Тото обърна черните си лъскави очи към мен, стана демонстративно, прескочи Зъба и се настани в Ейнджъл, сякаш ми казваше: „Не искам в теб, ако си толкова топла“.

— Майчице, вижте само — обади се Ръч и посочи през прозореца. — Чисто бял кон. Като ангел е. Какви са тези колела от слама?

— Бали сено — обясни Ан от предната седалка. — Навиват ги така, вместо да ги събират на купи.

— Толкова е красиво — продължи Ръч и взе да подскача на седалката до Ан. — Хълмовете са страхотни. Какво е това дърво с широките листа? Което е в най-различни цветове?

— Клен — отвърна Ан. — Той е сред най-пъстрите.

— Как изглежда къщата ти? — попита Ръч. — Бяла, с колони отпред? Като Тара? Гледала ли си филма?

— „Отнесени от вихъра“ — потвърди Ан. — Опасявам се, че къщата ми далеч не е като Тара5. Живея в стара ферма, но поне имам двеста декара земя около къщата. Ще имате достатъчно място за игри. Почти стигнахме.

Двайсет минути по-късно Ан спря пред един портал и натисна копчето на някакво устройство. Портите от ковано желязо се отвориха и влязохме.

Зад нас порталът се затвори. Сетивата ми на мига минаха в режим на предварителна тревога.

Докато стигнем до самата къща мина почти цяла минута. Покритата с натрошени мидени черупки алея се виеше под красиви дървета, които събираха короните си над главите ни. Над колата плавно се сипеха червени и жълти листа.

— Е, пристигнахме — каза Ан и направи завой. — Надявам се да ви хареса.

Погледнахме през прозорците на колата. Къщата на Ан беше като картина. В долната част стените бяха от обли речни камъни, а нагоре бяха облицовани с дъски. Почти цялата фасада беше обрамчена с широка покрита веранда. Дворът бе заобиколен от големи храсти, по някои от които все още висяха увехналите цветове на хортензия.

— Отзад има езеро — каза Ан и спря на паркинга пред къщата. — Доста е плитко. Вероятно все още е топло и става за плуване — поне следобед. Хайде, слизайте.

Изсипахме се от колата. Беше приятно отново да сме на открито.

— Тук мирише различно — каза Ръч и сбърчи нос. — Страхотно е.

Къщата беше на върха на нисък хълм. По склоновете му имаше просторни поляни и овощна градина. Клоните на дърветата бяха отрупани с ябълки. Наоколо се носеха птичи песни. Нямаше и помен от бучащ трафик, миризма на асфалт, човешка глъчка.

Ан отвори входната врата.