Училището свърши — завинаги
- Автор: Паттерсон Джеймс
- Серия: Maximum Ride #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1201-5
- Переводчик: Александър Маринов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Училището свърши — завинаги». Краткое содержание книги:
Как се бях почувствала? Беше ми станало горещо, а сърцето ми се беше разтупало. Боже. Какво ставаше? Дали това не беше някакво ново умение, както Ейнджъл можеше да чете мисли, Гази — да имитира всякакви гласове, Иги — да разпознава хората, като опипва отпечатъците на пръстите им? Нима току-що се бях сдобила с умението да се превръщам в Заличител, в нашия смъртен враг?
Прилоша ми от ужас и отвращение. Огледах се крадешком наоколо, за да се уверя, че никой не ме беше видял в това състояние. А всъщност нямах никаква представа какво биха видели останалите, ако се бяха събудили. Чувствах се нормално. Но изглеждах като Заличител. Миловиден, русоляв, пекинезест Заличител.
Уважавай и почитай врага си — обади се Гласът ми. — Винаги. Опознай приятелите си добре, враговете си — още по-добре.
О, стига — примолих се наум. — Моля те, дано това е някакъв ужасяващ урок, а не е действителност. Кълна се, кълна се, кълна се да опозная враговете си по-добре. Само да се махне тази муцуна.
Най-голямата ти сила е най-голямата ти слабост, Макс.
Втренчих се в огледалото. Какво?!
Омразата ти към Заличителите ти дава сили да се бориш до смърт. Тя обаче те заслепява и ти пречи да видиш нещата в мащаб: тях, себе си, всичко останало в живота си.
Хм. Може ли да помисля над това и да поговорим после, а?
Ох. Свих се и притиснах пръсти към слепоочията си с надеждата да прогоня болката. Опипах лицето си за последно, за да се уверя, че кожата ми наистина беше гладка, и застанах до леглото на Зъба.
Той дишаше, потънал в сън. Изглеждаше по-добре — не беше като мумия. Щеше да се оправи. Опитах се да изкарам цялата си болка и страх с една въздишка и се свих на постелката си до Ръч. Затворих очи, макар че се съмнявах сънят да ме споходи.
Лежах притихнала в мрака. Единствено равномерното спокойно дишане на моето спящо ято ми вдъхваше сили.
19
— Не разбирам — каза лекарят, втренчен в раната на Зъба.
Ами, това е — помислих си. — С рекомбинантната ДНК е така.
Когато дойде да смени превръзките на Зъба тази сутрин, лекарят установи, че раните му са почти заздравели и на мястото им са останали само розови белези.
— Това значи ли, че мога да си тръгвам? — рече Зъба и се опита да седне.
Беше се ободрил и приличаше повече на себе си, което изпълни сърцето ми с радост. Толкова се бях уплашила какво щях да правя без него.
— Чакайте! — вдигна ръка Ан Уокър. — Далеч не си готов да се местиш или да си тръгваш. Моля те, Ник, лягай да си почиваш.
Зъба я измери спокойно с поглед. Подсмихнах се пренебрежително. Тя си мислеше, че аз отказвам да съдействам. Е, само Зъба да се пооправеше…
— Ник, виждам, че си по-добре — продължи Ан. — Защо не кажеш на братята и сестрите си да дойдат с мен? Поканих всички ви да прекарате известно време у дома, за да си отпочинете и да възстановите силите си — усмихна се леко. — Макс отказва да тръгне без теб. Безспорно ти е ясно, че е безсмислено да стоят и да се мъчат тук. И без това ще се присъединиш към нас след не повече от седмица.
Зъба просто я гледаше и чакаше.
Облегнах се на стената и скръстих ръце.
— Е? Какво ще кажеш, Ник?
Всъщност вече го бях осведомила за положението рано същата сутрин. Не за друго, а защото станахме в шест — сестрата беше завладяна от неустоим импулс да измери температурата на Зъба точно в този момент.
Той ми хвърли един поглед, а аз изкривих уста.
— Каквото каже Макс — отвърна той равно. — Тя е водачът.
Ухилих се. Никога нямаше да ми омръзне да го чувам.
Ан се обърна към мен.
— Няма да оставя Ник — казах с престорено съжаление.
— Щом всички оставате, може би бих могъл да прегледам… — започна лекарят.
Ан се обърна към него, сякаш забравила, че беше с нас.
— Благодаря ви, докторе — каза. — Оценявам помощта ви.
Намек, че е време да ни остави. Не му стана приятно, но все пак си тръгна.
— Възстановяваме се доста бързо — обясних на Ан.
Предишната вечер Зъба изглеждаше зле. Същото важеше и за мен — спомних си ужасяващия Заличител в огледалото. На сутринта обаче си бях аз, а Зъба определено заприличваше все повече на себе си.
Той се надигна в леглото.
— Какво трябва да направя, за да ми донесат някаква храна?
— Все още си на интравенозно захранване — заяви Ан. — Лекарите смятат, че не е добра идея да ядеш твърда…