Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
Дори и за миг не повярвах, че е ранена. Това беше потайният начин на Ашър да ми съобщи пред свидетели колко зле са нещата.
Не ми беше необходимо да се преструвам на шокирана или изплашена. Физиономията ми сигурно е изглеждала като на човек, който току-що е получил лоши новини.
Никълс кимна, сякаш беше удовлетворен.
- Тази Мюзет близка ли ти е?
- Лейтенант, може ли да тръгваме? Искам да стигна колкото се може по-скоро.
Вече се оглеждах за сака си. Бях доволна, че е прибран. Кожата ми се беше вледенила от мисълта какво би могла да причинява Мюзет в този момент на хората, на които държах.
Самото споменаване на името й винаги беше достатъчно да накара Жан-Клод и Ашър да пребледняват.
Никълс отново кимна и насочи нагоре оръжието си.
- Да, вървете. Надявам се, че... приятелката ти е добре.
Вдигнах поглед към него и не се опитах да прикрия объркването в очите си.
- И аз така се надявам.
Не мислех за Мюзет, а за всички останали. Имаше толкова хора, които тя би могла да нарани, стига да имаше благословията на Съвета, или поне благословията на
Бел Морт.
Бях научила, че според политиката на Съвета, ако един от тях е твой враг, това не означава, че останалите те мразят. Всъщност, много от членовете на
Съвета изглежда вярваха в старата сицилианска поговорка „Врагът на моя враг е мой приятел".
Съдията промърмори благодарностите си и надеждите си за бързото възстановяване на приятелката ми. Съдебният репортер не каза нищо, само се взираше в
Ашър като хипнотизирана. Не мисля, че я беше омагьосал, а по-скоро сякаш никога не беше виждала нещо толкова красиво. Може и да не беше.
Срещу отразената светлина от автомобилните фарове, косата му беше като истинско злато, завеса от почти метални вълни се лееше като блестящо море пред дясната страна на лицето му. Косата изглеждаше даже по-златиста на фона на тъмнокафявата коприна на ризата му. Ризата беше с дълги ръкави и падаше върху сините му дънки и кафявите му ботуши. Изглеждаше сякаш се е облякъл бързешком, но знаех, че това е нормалният му стил. Той се погрижи лявата страна на лицето му, най-идеалният профил, да се вижда на светлината. Ашър беше майстор в използването на светлините и сенките, за да подчертае това, което иска да бъде видяно и да скрие онова, което иска. Окото, което се виждаше, беше ярко светлосиньо като очите на Сибирско хъски. Човешките същества просто нямаха такива очи. Сигурно е бил необикновен дори и като жив. Човек можеше да зърне тези пълни устни, блясъка на другото му много синьо око. Това, което той внимаваше да не покаже на светлината и беше на няколко сантиметра от окото му и стигаше почти до устата му, бяха белези. Потоци от белези, където светена вода е била излята върху това най-красиво лице. Върху дясната страна на тялото му имаше още белези, скрити под дрехите.
Съдебният репортер се взираше в него толкова неподвижно, сякаш беше спряла да диша.
Ашър го видя и се вцепени до мен. Може би защото знаеше, че с едно трепване на главата си, можеше да й покаже белезите и да наблюдава как това обожание се превръща в ужас, или в съжаление.
Докоснах го по ръката.
- Да вървим.
Той се запъти към джипа ми. При нормални обстоятелства това беше като плъзгане, сякаш стъпалата на вампирите никога не се олюляваха по чакъла, а се носеха точно над него. Тази вечер той се движеше почти толкова тежко, колкото човек.
Никой от нас не проговори, докато не влязохме в джипа. Разполагахме с уединението на сумрачната кола, никой нямаше да ни чуе.
Закопчах предпазния си колан, докато говорех.
- Какво е станало?
- Мюзет пристигна преди час.
Включих джипа на скорост и започнах внимателно да карам по чакъла около все още паркираните полицейски коли. Махнах на Никълс докато минавахме покрай него и той махна в отговор, а в другата му ръка проблясвяше цигара.
- Мислех, че не сме приключили преговорите относно това колко хора може да доведе със себе си.
- Не сме.
В гласа му имаше толкова наситена болка, че човек можеше да я изтиска, като сълзи в чашата. Гласът на Жан-Клод беше по-добър в споделянето на радост, съблазън, но Ашър беше майстор в споделянето на по-мрачни емоции.
Хвърлих поглед към него. Взираше се право напред, лицето му беше много неподвижно,
прикривайки каквито и чувства да имаше.