Един от нас
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стойчо Драгнев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Един от нас». Краткое содержание книги:
Бях открил работа, която беше сигурна, в която бях добър и получавах пари за сносен живот.
Би трябвало да ми е достатъчно.
И тогава, преди пет месеца, Стратън ми се обади по телефона. Беше много рано сутринта, аз се бях тръшнал на една голяма спалня на последния етаж в един хотел в Ню Орлиънс, а наоколо бяха разхвърляни остатъците от бурна и изпълнена с наслади нощ. По това време се задържах предимно в Лос Анджелис. Имах апартамент в Грифит, който наричах свой дом. В договора ми фигурираше клауза, че не може да се задържам на едно и също място, поради което предприемах достатъчно пътувания извън града, за да уверявам „РЕМтемпс“, че все още странствам.
Не мога си спомня името на жената в леглото до мен, но тя беше фурия по вдигането на слушалката. Докато разбера, че телефонът звъни, тя вече я беше взела и поставила на ухото си. Когато ми я подаде, аз се изправих, а главата ми беше мътна и пълна с полузабравени задължения и объркани представи. Потиснах желанието си да погледна приемника, за да видя колко съм спечелил. От начина, по който се чувствах, съдех, че ще е значителна сума.
— Г-н Томпсън — каза гласът и аз изведнъж се разбудих напълно, — кой вдигна телефона?
— Не зная — отвърнах глупаво аз. — Искам да кажа защо? Какво значение има?
— Предполагам, че е някоя, която сте срещнали съвсем скоро.
— Да — погледнах към мястото в стаята, където жената стоеше права. Мисля, че името й може да е било Кенди, макар че със същия успех може да се е пишело и с „а“ вместо с „е“. Изглеждаше свястна и имах чувството, че наистина ме харесва. Чудех се дали ще иска да поостане у дома за известно време. За цяла седмица, може би, докато се върна в Лос Анджелис. В момента тя правеше кафе чисто гола и се надявах Стратън скоро да спре да приказва и да приключа разговора.
— Срещна я снощи, нали? — попита той.
Потвърдих.
— И е в твоята хотелска стая и вдига телефона още при първото позвъняване!
Отпих от бутилката с бира до леглото.
— Е, и?
— Помисли си за това!
Гледах Кенди, докато разбъркваше точното количество захар в кафето ми. Разбрах какво има предвид.
— Не говори глупости — казах аз.
Кенди ми намигна и влезе в тоалетната.
— Разкарай я и ела в офиса. Имам предложение за теб — нареди Стратън и затвори телефона.
Изскочих от леглото и сложих приемника си в чантата. Съобщението гласеше, че съм спечелил повече от хиляда долара. Облякох се, и когато Кенди се появи ободрена и свежа, готова за игра, й казах, че трябва да изляза за малко. Тя го прие зле, после добре и после пак зле. Опита много неща, за да ме накара да остана, но когато разбра, че това няма да мине, каза, че ще стои в стаята и ще ме чака, докато се върна.
Наречете ме човек с ниско самочувствие, но жените обикновено не реагират по такъв начин само след една нощ в моята компания. Изградил съм си нещо подобно на стандартна реакция в такива случаи. Не беше доказателство, но бе достатъчно, за да ме накара да си взема нещата, да изляза през вратата и да я оставя да крещи след мен. В асансьора направих това, което ми бяха казали да правя в такива случаи — натиснах бутона за изключване на приемника. Чу се слаб хриптящ звук и екранчето изгасна. Апаратът беше изключен, логическата машина се залута в необяснимост и неяснота.
В самолета към Джаксънвил се запитах защо, ако Кенди е била някакъв федерален агент, не е направила каквото е трябвало да направи, докато спя. Ако имаше макар и едно-единствено нещо, което всеки от „РЕМтемпс“ правеше със сигурност всяка нощ, то беше да улавя съответните сигнали. Може би е трябвало да говори с мен, да измъкне някои имена или нещо подобно. Аз винаги съм работил извън закона и затова не знаех как примерните граждани си вършат работата. Може би са ме готвили за евентуален свидетел срещу Стратън и в такъв случай, очевидно не са попаднали на когото трябва. Нямаше кой знае какво значение. Сега, така или иначе, трябваше да се върна в офиса и да взема друг приемник.
Отпуснат на една маса в кафето на супермаркета зад ъгъла преди да се появя за доклад в „РЕМтемпс“, изпих цял литър кафе и изпуших половин пакет цигари. Обикновено плътната завеса пред съзнанието ми след няколко часа се разсейваше до степен на леко объркване, но тази сутрин имах усещането, че сякаш никога в живота си не съм спал. Исках да се чувствам наистина буден, за да отговоря точно на всички предложения на Стратън, но в края на краищата приех, че не съм съвсем заспал и тръгнах към него.