Можеш ли да пазиш тайна?
- Автор: Уикхем Маделин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Можеш ли да пазиш тайна?». Краткое содержание книги:
— На тъпата и безсмислена статия в списанието — отговаря Лиси така, сякаш става дума за нещо съвършено очевидно.
Знам, че не го мисли наистина — поне не напълно, — но откакто гаджето на Лиси, Саймън, я заряза, самочувствието й направо никакво го няма. Дори се тревожа за нея.
— Това да не е златната пропорция на красотата? — пита другата ни съквартирантка, Джемима, като изтопурква в стаята иа високите си токчета. Облечена е в тесни светлорозови дънки и прилепнала блузка. Както винаги, тенът й е идеален, а гримът — перфектен. На теория Джемима работи — консултантка е в някаква галерия за скулптури. На практика обаче единственото, което прави по цял ден, е да скубе, щави и масажира различни части от тялото си, а вечер да ходи по срещи с разни банкери и други баровци от Ситито, чиято заплата винаги проверява, преди да приеме да излезе с когото и да било от тях.
Аз всъщност се разбирам добре с Джемима. Така де, донякъде. Дразни ме само това, че тя започва всяко свое изречение с: „Ако искаш огромен диамант на пръста си“, „Ако искаш да живееш в баровски квартал“ и „Ако искаш да се прочуеш с фантастично изисканите вечери, на които си домакиня“.
Добре де, нямам нищо против да се прочуя с фантастично изисканите вечери, на които съм домакиня. Само че, да си призная, точно сега това не ми е приоритет.
И още нещо. Представата на Джемима за фантастично изискани вечери, на които е домакиня, е да покани куп свои богати приятели, да накачули апартамента с разни премигващи лампички и какви ли не дрънкулки, да поръча на фирма за катеринг да й доставят сума ти изискани и екзотични блюда, а после да разправя на гостите си, че ги е сготвила сама, да отпрати съквартирантките си (мен и Лиси) на кино за цялата вечер и да изглежда дълбоко обидена, ако в полунощ те най-сетне дръзнат да се промъкнат на пръсти в дома си и да влязат в кухнята да си сварят горещ шоколад.
— И аз го направих този тест — заявява Джемима и взема розовата си чантичка на „Луи Вюитон“.
Тази чантичка й е подарък от баща й, който й я купи, когато Джемима скъса с един мъж след третата им среща — явно е предполагал, че сърцето й е разбито.
Какво пък, може и наистина да беше разбито — мъжът имаше огромна яхта все пак.
— И колко точки събра? — пита Лиси.
— Осемдесет и девет — отговаря небрежно Джемима, докато се пръска обилно с парфюм, отмята дългата си руса коса и доволно се усмихва на себе си в огледалото. — Какво чувам, Ема, с Конър ще живеете заедно, а?
Зяпвам я изумено.
— Откъде знаеш?
— Е, казаха ми. Тази сутрин Андрю се обадил на Рупис да се уговорят за крикет и между другото му споменал, че Конър ще се изнася от апартамента, за да живее с теб.
— Ама наистина ли, Ема? — пита Лиси невярващо, — Защо не си ми казала досега?
— Снощи го решихме. Канех се да ти кажа, често, ама се заговорихме за статията и… Не е ли страхотно?
— Кофти ход, Ема — поклаща неодобрително глава Джемима. — Много лоша тактика.
— Тактика ли? — врътва очи Лиси. — Каква тактика, за Бога?! Тук става въпрос за връзка, а не за игра на шах, Джемима!
— Връзката е игра на шах — сопва се Джемима, докато си слага спирала на миглите. — Мама казва, че една жена винаги трябва да мисли няколко хода напред. И да планира внимателно стратегията си. Един погрешен ход и си загубена.
— Глупости! — заявява Лиси предизвикателно. — За да има връзка, не са нужни тактики и стратегии, а еднакъв начин на мислене. Това е среща на две сродни души.
— Да бе, да, сродни души! — изсумтява Джемима пренебрежително. После ме поглежда и добавя назидателно: — Не забравяй, Ема, ако искаш огромен диамант на пръста си, не се нанасяй да живееш с Конър.
При тези думи очите на Джемима инстинктивно се извъртат към фотографията върху полицата над камината — на нея тя се запознава с принц Уилям на някакъв благотворителен поло мач.
— Все още си мечтаем за кралското височество, а, Джемима? - подхвърля ехидно Лиси. — Я ми припомни той колко десетилетия беше по-млад от теб, че съм забравила?
— Не се прави на глупачка, Лиси! — озъбва й се Джемима, като се изчервява. — Понякога се държиш ужасно детински.
— Все едно, аз изобщо не искам диамант на пръста си, пък било то и огромен — прекъсвам ги троснато.
Джемима ме поглежда и вдига перфектно очертаните си като дъги вежди, сякаш иска да каже: „Ех, ти, бедна, невежа глупачко!“
— Между впрочем — възкликва изведнъж тя, като взема чантичката си, — някоя от вас да е обличала джемпъра ми от „Джоузеф“?