Кървави книги (Том 1)
- Автор: Баркер Клайв
- Серия: Кървави книги #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-952-0
- Переводчик: Иван Димитров Атанасов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Кървави книги (Том 1)». Краткое содержание книги:
Клайв Баркър е фантастичен, поетичен, метафоричен и сюрреалистичен, прозата му е едновременно страховита и красива. Някои от историите му са гротескни и странни, други са плашещи и шокиращи, трети — комично-забавни. Но всички са написани със забележително черно чувство за хумор, с ирония към нравите и пороците на съвременното общество. Да четеш Баркър е като да се разхождаш по магистралите на собственото си подсъзнание — можеш да си прекараш страхотно… или да се натъкнеш на дълбоко заровени неща… в които е по-добре да не се спъваш.
Очаква ви пътешествие, което се помни цял живот. Внимавайте къде стъпвате.
Кауфман си свали палтото, изтръска го доколкото бе възможно от дъжда и го провеси на закачалката.
После седна пред купищата поръчки, с които се бе борил през по-голяма част от последните три дни и се залови за работа. Беше сигурен, че му е необходима само още една нощ, за да приключи с най-същественото и смяташе, че ще му бъде по-лесно да се съсредоточи без непрестанния шум на машинописките и пишещите им машини.
Разви хамбургера си от пълнозърнест хляб с допълнителна порция майонеза, и се приготви да прекара тук остатъка от вечерта.
Вече беше девет.
Махогани беше готов за нощната смяна. Беше с обичайния си костюм в убити цветове, спретнато вързана кафява вратовръзка, безупречно изгладена риза със сребърни копчета на ръкавелите (подарък от първата му съпруга), лъщяща от гел оредяваща коса, изрязани и полирани нокти и зачервено от одеколона лице.
Всичко необходимо беше в чантата му. Хавлиените кърпи, инструментите, месарската му престилка, подсилена с метални брънки.
Погледна се в огледалото. Все още можеше да мине за четиридесет и пет-петдесетгодишен мъж.
Докато се разглеждаше, Махогани си припомни задълженията. Най-важното бе да бъде предпазлив. Тази нощ щяха да следят всяка негова стъпка, щяха да наблюдават действията му и да ги преценяват. Трябваше да изглежда невинен, да не буди подозрение.
„Само ако знаеха“, помисли си той. Хората, които го подминаваха по улиците, като вървяха, тичаха и скачаха; които се блъскаха в него и не се извиняваха; които срещаха погледа му с презрение; които се подсмихваха на натежалото му тяло в тесния костюм. Само ако знаеха какво върши, какъв е и какво носи.
„Предпазливост“, каза си Махогани и угаси лампата. Апартаментът потъна в мрак. Той отиде до вратата и я отвори; беше свикнал да се движи на тъмно. Тъмнината го караше да се чувства добре.
Дъждовните облаци се бяха разнесли напълно. Махогани тръгна по „Амстердам“ към спирката на метрото на Сто четиридесет и пета улица. Тази вечер щеше да навести отново „Авеню ъф ди Америкас“ — любимата му линия, която често пъти беше и най-плодоносна.
Надолу по стълбите на метрото с жетон в ръка. През автоматичните врати. В ноздрите му нахлу миризмата на тунелите. Не на дълбоките, разбира се. Дълбоките тунели миришеха специфично. Но имаше нещо успокоително дори в застоялия, пълен с електричество въздух на тази плитка линия. Общият дъх на милионите пътници, преминали през подземния лабиринт, смесен с дъха на далеч по-стари същества — създания с меки като глина гласове и отблъскващ апетит. Господи, как ги обичаше. Миризмата, мрака и тътена.
Махогани застана на перона и огледа критично спътниците си. Имаше едно-две тела, които си набеляза за следене, но повечето бяха боклук и не си струваше да бъдат преследвани. Немощните, възпълните, болните, износените. Тела, съсипани от прекомерни грижи или от безразличие. Те го отвращаваха по чисто професионални причини, въпреки че разбираше слабостта, която разваляше и най-добрите.
Помота се на станцията повече от час, като се шляеше между пероните, докато влаковете пристигаха и заминаваха, пристигаха и заминаваха, а с тях и хората. Имаше толкова малко качествен материал, че чак беше обезсърчително. Струваше му се, че от ден на ден трябва да чака все по-дълго, за да открие подходяща плът.
Вече беше почти десет и половина, а той не беше видял нито едно достойно за клане създание.
„Нищо, рече си Махогани, все още не е късно.“ Много скоро тук щеше да се напълни с почитатели на театралното изкуство. Сред тях винаги се намираха едно-две здрави тела. Добре хранената интелигенция, която стискаше кочани от билети и изказваше мнения за изкуството в различните му разновидности — о, да, все щеше да изскочи нещо.
Ако ли не — имаше нощи, когато му се струваше, че никога няма да намери подходяща жертва, — щеше да му се наложи да хване влак до центъра на града, за да сгащи в ъгъла някоя окъсняла любовна двойка или да причака един-двама спортисти на излизане от фитнес зала. Сред тях винаги се намираше добър материал, само че имаше и риск някой пращящ от здраве екземпляр да му окаже съпротива.
Още помнеше двата черни самеца, на които налетя преди повече от година — единият близо четиридесет години по-възрастен от другия, може би баща и син. Техните ножове го вкараха в болницата за шест седмици. Тази схватка го накара да се усъмни в способностите си. И, което беше по-лошото, да се запита как ли биха постъпили с него господарите му, ако беше получил смъртоносна рана. Дали щяха да го закарат при семейството му в Ню Джърси и да му осигурят прилично християнско погребение? Или щяха да захвърлят трупа му в мрака за лична употреба?