Ръката на сатаната
- Автор: душ Сантуш Жозе Родригеш
- Серия: Професор Томаш Нороня #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1339-8
- Переводчик: Дарина Бойкова Миланова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ръката на сатаната». Краткое содержание книги:
Международният наказателен съд завежда дело срещу виновниците за кризата по обвинения в престъпления срещу човечеството. За да възтържествува справедливостта обаче, съдът се нуждае от изчезналия диск. Томаш трябва да разшифрова поредната криптограма, за да се добере до ценната улика. Но това е много опасна задача, защото дискът съдържа шокираща информация за престъплението на века: умишленото предизвикване на световната криза.
— Така ли мислиш? — изръмжа анархистът. — А кой гласува за това империалистическо правителство? Кой разправя, че гърците са мързеливи и некадърни и получават това, което заслужават? Кой нарежда на нашето марионетно правителство да уволнява работници, да увеличава данъци и да реже заплати и пенсии? Германците, кой друг! Капиталистите създадоха кризата, нали така? Тогава защо народът, ние трябва да плащаме? Да плащат те! Изядоха месото ни! Не го ли изядоха? А сега да глозгат и кокалите ни! Да ги оставим да продължат да се гаврят с нас! Дума да не става!
Анархистът обърна глава, наблюдавайки останалите от групата, и извика, размахвайки юмрук след всяка фраза:
— Богатите да заплатят за кризата! Борбата продължава! Свобода или смърт!
Приятелите му повториха призива в леко дрезгав хор. Гласовете им бяха заредени с гняв и жажда за справедливост; думите бяха изречени с нарастваща пламенност и напрежение. Лицата им бяха зачервени, погледите — празни, кръвта им кипеше от безкрайно желание за мъст.
Мъжът, който явно оглавяваше бандата, изкрещя някаква команда на гръцки и приятелите му отново започнаха да ритат поваления германец. Като видя, че ситуацията отново излиза от контрол, Томаш успя да се промъкне между нападателите и жертвата, вдигайки ръце, за да се опита още веднъж да прекъсне ударите.
— Спрете! — изкрещя той. — Спрете!
Анархистите не му обърнаха внимание и продължиха опитите да достигнат мишената си. Но тъй като тялото на историка беше между нападателите и жертвата и това затрудняваше атаките, някои от затворниците обърнаха гнева си срещу него. Първият юмрук улучи Томаш в рамото, усети втори в кръста и един ритник в бедрото си. То бе само началото. Следвайки примера на другарите си, останалите затворници насочиха гнева си към историка и изсипаха върху него серия юмруци и ритници. Томаш можеше да им отвърне, но знаеше, че е невъзможно да победи нападателите си и това само би ги предизвикало още повече, затова избра пасивната защита.
Изгубил равновесие от силните удари, той падна върху германеца и също се сви, опитвайки се да предпази най-вече главата и стомаха си. Надяваше се поведението му да ги обезсърчи. Само че това не се случи. Надъхани от десетките лозунги, които крещяха с безкрайно усърдие, анархистите продължиха да изливат върху него насъбраната ярост. Ударите от ритниците с ботуши бяха особено болезнени.
В един момент Томаш изгуби представа за време и пространство. Реалността се разми и светът около него се завъртя, сякаш бе пиян. Сетивата му бяха толкова притъпени, че престана да чува животинските крясъци наоколо и да усеща жестоките удари по тялото си, сякаш самата болка го бе упоила и душата му се бе пренесла в друго измерение, където царяха спокойствие и тишина.
— Професоре?
Гласът сякаш идваше от дъното на тунел — далечен, със странно отзвучаващо ехо, в пълен резонанс с нереалните представи, свойствени на въображението, когато човек бълнува в треска, навярно ефект от съня, в който съзнанието му бе потънало. Реши да го игнорира; той не бе нищо повече от слаб шепот, който се губеше в лабиринта на фантазията; нещо толкова незначително, че не заслужаваше вниманието му.
— Професоре?
Този път гласът прозвуча много по-близо, сякаш се намираше на една ръка разстояние; бе влязъл в съня и го теглеше към действителността. Това го изненада и той обмисли възможността да отговори. Какво имаше да губи?
— Да?
Чу се въздишка.
— Слава богу! — отвърна гласът, като че говореше на някой друг. — Започва да се съвзема.
Томаш усещаше тялото си болезнено и клепачите си — невероятно натежали. Той насочи цялата си воля към очите и най-сетне успя да ги отвори. Жълто петно светлина разпръсна замъглената картина пред погледа му. Забеляза неясна сянка на фона на петното светлина и отново реши, че сънува, затова затвори очи.
— Професоре! Събудете се!
Определено не беше сън; думите звучаха прекалено реално. Въпреки безсилието, което го бе завладяло, той отново отвори очи и съсредоточи цялото си внимание в сянката. Всичко му се струваше мътно и стигаше до съзнанието му мудно, сякаш имаше махмурлук.
— Какво… какво става?
Очите му се взряха в силуета пред него и тъмното петно започна да придобива форма, докато различи контурите на лице, а след това и човешко изражение. Разгледа го с любопитство като дете, което изучава животно, което никога преди не е виждало. След няколко дълги секунди най-накрая разпозна онова, в което толкова усърдно се взираше.