Стоманена целувка [bg]

Но доста скапан. Знаех, че тази история с Народния пазител няма да продължи вечно. Мислех обаче, че ще се измъкна от града и ще остана анонимен. Ще продължа с живота си. А сега те знаят името ми.

Влача два куфара на колелца и нося раница с най-важните ми притежания на този свят. Някои от миниатюрите ми. Дневникът. Няколко снимки. Дрехи (моят размер, който се намира трудно). Моят чук, моят чудесен японски трион пасвател. И някои други неща.

Провървя ми.

Само преди половин час бях вкъщи, в Челси. Мислех си за следващото ми посещение при Безочлив и планирах да го ощавя, когато получих следното обаждане.

— Върнън, слушай — обади се хлапакът с писклив глас от „Занаятчийство за всеки“.

— Какво има? — попитах. Нещо не беше наред.

— Слушай. Полицаите току-що бяха тук.

— Полицаи?

— Питаха за нещата, които ти купи. Намерили са някакви бележки с твоето име. Не им казах нищо.

Хлапакът лъжеше. Няма как ченгетата да имат бележки с моето име. Той ме е предал.

— Не знаят фамилното ти име, но…

Да, но…

— Благодаря. — Затворих и започнах да събирам багажа си. Трябваше бързо да се махна оттук. Хлапакът от магазина за занаятчийски стоки ще умре, при това болезнено. Оказа се, че в края на краищата той е Безочлив. А пък аз го мислех за приятел. В момента обаче нямам време да мисля за това.

Приключих с приготвянето на багажа и заложих няколко изненади за Червенокоска и Безочливите, които скоро щяха да дойдат тук.

И сега, с наведена глава, за да се смаля малко, вървя към центъра на града с два големи куфара като турист от Финландия, който току-що е пристигнал на автогара „Порт Оторити“ и се нуждае от стая в пансион. Намирам такова място, не пансион, а евтин хотел, и влизам вътре. Питам за цените и когато рецепционистът се отдалечава, отивам при пиколото и му поверявам куфарите си. Казвам му, че полетът ми е чак довечера. Петте долара го интересуват повече, отколкото обяснението, и аз излизам, нарамил само раницата си.

След двайсетина минути пристигам на мястото, апартамента, който прилича на моя и който ме натъжава. Моята утроба в Челси, моите рибки, моята Стая с играчките. Всичко изчезна. Всичко беше съсипано. Целият ми живот… Направи го Червенокоска, разбира се. Потрепервам от гняв. Поне всеки, който влезе в Стаята с играчките, ще получи прекрасна изненада. Надявам се Червенокоска да влезе първа.

Втренчвам се за момент в мръсната бяла фасада и после се озъртам наоколо. Никой не ме забелязва. Натискам бутона на домофона.