Смърт в сенките [bg]

Когато Фиона слезе от самолета, валеше ситен дъждец. Ниски сиви облаци бяха скрили гърбовете на Пентландските и Окилските възвишения. Дъждът придаваше еднакъв сивкав блясък и на пейзажа, и на сградите. Денят беше започнал зле и нямаше изгледи за подобрение. Беше потънала в мисли за Джорджия, когато взе лаптопа, за да го пъхне в куфарчето. Лаптопът се изплъзна от пръстите й и падна с трясък на пода. Кутията се разцепи и екранът изскочи.

— Майната му! — избухна тя яростно. Нямаше никакво време за губене. Фиона бръкна в чекмеджето и извади всички дискове и дискети, които щяха да са й необходими, за да инсталира програмата си другаде. Набута ги в куфарчето и изтича надолу по стълбите.

Кит вдигна поглед от сутрешния вестник и попита:

— Какво се е случило?

— Току-що си изпуснах лаптопа — изръмжа тя. — Просто не ми се вярва. Ще ми дадеш ли твоя за Единбърг?

Той се върна само след минути. Затваряше ципа на куфарчето на своя лаптоп, далеч по-спокоен, отколкото би била тя в подобни обстоятелства. Очевидно събитията от последните дни я бяха изнервили жестоко, след като можеше да се разстрои толкова от такъв незначителен инцидент.

Поне имаше на какво да работи. Беше включила лаптопа на Кит още в самолета, за да въведе сравненията между писмата и листовката на Редфорд. За нея нямаше никакво съмнение, че всички текстове са писани от един човек. Не можеше и да изключи възможността авторът на писмата до такава степен да се е ожесточил от предполагаемата неправда, че да е преминал към действия. Ако се наложеше, би казала същото и пред съда.

Тя тръгна забързано от малкия самолет по мократа писта към сградата на летището. Когато влезе, изтръска капчиците, които блещукаха по косата й, озърна се и тръгна по коридора към изхода. Пътят до залата за пристигащите полети й се стори безкраен — нескончаеми коридори, които завиваха, пресичаха се и сякаш се връщаха назад, лабиринт, с който лабораторни плъхове биха се справили по-добре от щуращите се насам-натам пътници.

Най-сетне се озова в централната зала на летището. Озърна се из блъсканицата и видя някакъв мъж с табела, на която пишеше „Камерън“. Човекът беше тъмнокос, слаб, но жилав и напомняше по нещо на хрътка. Съвършено изгладеният костюм висеше на раменете му като на закачалка. Така, както потропваше нервно с крак и се озърташе из залата, приличаше по-скоро на гангстер, който посреща поръчания наемен убиец, отколкото на полицай. Фиона отиде при него, пусна сака си на земята и го побутна по лакътя.

— Аз съм Фиона Камерън — каза тя. — Мен ли чакате?

Човекът кимна рязко.

— Точно така. — Той сгъна картонената табела, пъхна я в джоба си, и протегна ръка. — Мъри, сержант от криминалната полиция. Дъглас Мъри. Приятно ми е да се запознаем. — Той разтърси силно ръката й. — Колата е отвън.