Зовът на костите [bg]

Тя почувства ледено докосване до гърба си, сякаш някой бе лепнал върху кожата й мокър чаршаф. Беше го чула съвсем ясно, беше го и видяла. В съзнанието й изникнаха дума по дума цитатите на антрополога Барандиаран, когото бе проучвала, докато разследваше случая с басахаун преди година: „Басахаун заявява присъствието си пред хората със силни изсвирвания, които пронизват долината, но за животните те не са нужни, животните знаят, че повелителят на гората е вече тук, и за поздрав стадата дрънват едновременно със звънците си само по веднъж“.

- Мамка му! - прошепна тя.

И поддавайки се на паниката, хукна между дърветата; някакъв вътрешен глас й казваше да спре, да не тича така, а тя отговаряше, че й е все едно, че тича както когато беше малка и играеше на гробищата, защото нищо друго не може да направи. Пробяга пътеката през гората с оръжие в ръка. Когато стигна до другия й край, близо до изоставената къща, погледна назад, въпреки че всички аларми на предпазливостта я предупреждаваха да не се обръща. Нямаше жива душа. Ослуша се и чу само собственото си учестено от лудешкия бяг дишане. Докосна мокрото си от пот чело и като видя пистолета в ръката си, помисли, че сигурно има вид на луда, затова отвори пухенката и скри ръката си, но не посмя все още да прибере оръжието. Прекоси полето, после моста, докато страхът отстъпваше място на гнева, който, като стигна до колата, бе прелял вече в същинска ярост.

Понитата бяха изчезнали, оставяйки след себе си на пътя само димящи купчинки от изпражнения. Тя скочи в колата, потегли и натисна педала на газта с още бясно препускащо сърце. Какво ставаше, по дяволите, каква беше цялата тая история, какво искаха от нея...? Мамка му! Та тя не беше луда. Защо й се струпваше всичко това на главата? Имаше си достатъчно лични проблеми, на всичко отгоре работеше в отдел „Убийства“, кой, по дяволите, бе решил, че при разпределението на редки лайна на човек от населението на нея трябва да се падне такова обилно количество?