Свидетел на огъня [bg]

С насочена право напред пушка тя прекосява последния салон и влиза в трапезарията.

Масата е украсена със символи на реколтата: малки житни класове, чепки грозде, сливи и череши.

Флура си спомня, че е Денят на благодарността.

Жената, която някога беше нейна майка, изглежда слабичка и крехка. Храни се бавно, има тремор, а в скута ѝ е разстлана салфетка.

Мъж, който ѝ е връстник, седи между родителите ѝ. Тя не го познава, но се досеща кой е.

Флура спира пред масата и подът проскърцва под краката ѝ.

Пръв я забелязва бащата.

Когато възрастният мъж я съглежда, сковава го странно мълчание. Оставя приборите си и изправя гръб, сякаш наистина иска да я види.

Майката следва погледа на бащата и примигва няколко пъти, когато от мрака се появява жената на средна възраст с лъскавата пушка.

— Флура! — възкликва възрастната жена и изпуска ножа си. — Ти ли си, Флура?

Флура стои, стиснала пушката пред празничната трапеза, и не е в състояние да отговори каквото и да било, само преглъща тежко, бързо поглежда майката в очите, след което се обръща към бащата.

— Защо си дошла тук с пушка? — пита той.

— Ти ме направи лъжкиня — отговаря Флура.

Мимолетна, безрадостна усмивка пробягва по лицето на бащата. Бръчките по лицето му издават огорчение и самота.

— Лъжците ги хвърлят в езерото от огън — казва той уморено.

Флура кимва и след няколко секунди колебание задава въпроса си:

— Ти знаеше, че Даниел е убил Юлва, нали?

Бащата бавно избърсва устата си с платнената салфетка.

— Наложи се да те отпратим заради ужасните лъжи, които разправяше — казва той. — А сега се връщаш и отново лъжеш.

— Не лъжех.

— Ти си призна, Флура… Призна си, че си си измислила всичко — тихо казва той.

— Бях само на четири години и ти ми крещеше, че косата ми ще изгори, ако не си призная, че лъжа, крещеше ми, че лицето ми ще се стопи и кръвта ми ще се свари… Затова казах, че съм излъгала, и тогава вие ме отпратихте.