Разплата

Докато часове наред се трудеше над проучването си, Джоуел често имаше чувството, че в стаята присъстват поколения негови предци. Те бяха разчистили земята, бяха я изтръгнали от пустошта, бяха я разорали с волове и мулета, бяха губили реколти, съсипани от наводнения и вредители, бяха разширявали имота си при възможност, бяха вземали заеми, бяха преживявали трудни години и бяха изплащали задълженията си след хубави реколти. Всички те бяха родени и умрели на тази земя, а сега, след повече от век, всичко се свеждаше до Джоуел и до неговите правни умения.

Предците му почиваха в семейното гробище под редиците плочи. Дали духовете им го наблюдаваха и се молеха той да победи?

Тези въпроси бяха тежко бреме и докато Джоуел работеше, коремът му беше свит на топка. Семейството му беше изтърпяло предостатъчно унижения. Загубата на земята щеше да ги преследва до гроб.

Освен това му тежеше очевидната истина, че той и Стела разчитат на приходите от нея вече толкова години. Искаха да градят кариера и да постигнат успех, но бяха отраснали с убеждението, че семейната ферма винаги ще ги подпомага. Знаеха, че има добри и лоши години, богата реколта и наводнения, подеми и спадове на пазара и че нищо не е гарантирано. Но земята им беше необременена от дългове и поради това се справяха и при слаба реколта. Щеше да им бъде трудно да се примирят със загубата й.

А и майка му все по-често говореше как ще се прибере у дома, как ще възобнови живота си във фермата. Твърдеше, че Нинева й липсва, в което Джоуел се съмняваше. Но й липсваха навиците, градината, конете, приятелите. Ако всичко това изчезнеше, ударът щеше да е катастрофален. При всяко негово посещение д-р Хилсабек го разпитваше за делата, за обжалванията и за цялата съдебна бъркотия, която му беше непонятна.

Джоуел проучваше и пишеше. Джон Уилбанкс преглеждаше съставените документи, редактираше ги и ги коментираше. Подаде адвокатското досие на 18 януари и играта на изчакване започна. Върховният съд можеше да разгледа делото след три месеца, а можеше да го остави и за след година.

Следобед Джоуел събра документите, разчисти бюрото си и подреди малкия кабинет, където беше прекарал толкова много часове. Вече се беше сбогувал с Флори и смяташе да се върне в Оксфорд тази вечер. Започваше четвъртият семестър от следването му по право. Той излезе на терасата при Джон Уилбанкс за едно питие. Беше необичайно топло за сезона, направо пролет.

Джон запали пура и протегна кутията към него, но той отказа. Пиеха „Джак Даниълс“ и говореха за времето.

— Съжалявам, че заминаваш, Джоуел — каза Уилбанкс. — Приятно ни е да си в кантората.

— И на мен ми е приятно — увери го Джоуел, макар да не беше съвсем вярно.

— Бихме искали през лятото отново да стажуваш.