Преместването на Марс [Moving Mars]

Старите ми приятели, съветници и колеги започнаха да се завръщат в живота ми и да оставят свежи белези. Не бях виждала Даян Джохара цели три години, но компютърът ми бе получил съобщение от нея, докато бях в офиса на Прибилов. Свързах се с Даян по сателитната връзка, докато почиствах стаята си в Шинктаун, която бях наела.

Щях да мина покрай родната станция на Даян, МиСпек Муър, по време на една конституционална предизборна кампания. Там щеше да ме чака и Иля. След като се срещнехме с репортерите на „ЛитВид“ щяхме да имаме половин ден и цяла вечер свободни. Двете с Даян се уговорихме да се видим на вечеря.

— Толкова е хубаво човек да те чуе отново! — възкликна тя. — Така се надявах, че ще ми се обадиш. Касея, какво направи ти!

— Е, не е чак толкова зле за човек, който и без това разсъждава твърде много…

Даян се засмя.

— Но за студент-радикал, който навремето се е борил срещу централистите?

— Да не би да си променила позициите си, Даян?

— Касея, толкова съм високопоставена сега. В момента работя в конституционния комитет на Маринър. Да не сме станали централисти? Възможно ли е това?

— Добре, тогава ще използваме друг термин.

— А, освен това съм и омъжена. И то по-различно от това, просто да си обвързан пред закона… Наистина. Преместих се в „Щайнберг-Лешке“. Промених религията си — вече съм новореформаторска юдейка. Ще те запозная с Джоузеф. Той е невероятен.

— Предполагам, че и ти ще харесаш Иля. Нещата наистина се промениха, Даян.

Уговорихме се за последен път и прекъснахме връзката. Отпуснах се в единствения стол в стаята, поставих стегнатите чанти с багаж в краката си и се замислих за природата на времето. Не бях чак толкова възрастна — бях само на петнайсет години, — но ако приемех, че времето е верига от запомнени моменти, направо бях стара.

Главата ми се изпълни с мисли за времето като движение, като арбитър на промените, като преносител и разпространител на информацията; „Времето е това, което остава, след като нищо не се случва“; „Времето е разстоянието между тогава и сега“; времето съществуваше в някаква мъгла, създадена от многоцветни уравнения, отстъпчиво, несъществуващо за частиците без маса; за тях то беше вечност, а вселената представляваше гладко и право пространство като лист хартия…

Постепенно осъзнах, че това са белезите, че „подобрението“ започва да се интегрира в мозъка ми, като организира области на споделена информация и възможности за осмисляне вътре в самото ми съзнание. Процесът беше безопасен — милиарди хора на Земята и няколко хиляди тук, на Марс (а някои, като Ориана например, бяха постъпили така по десетина пъти), се бяха подложили на подобни операции. Само че за мен усещания от този род бяха абсолютно непознати. Чувствах се едновременно хипнотизирана и спокойна.