Обратими грешки
- Автор: Търоу Скот
- Серия: Окръг Киндъл #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Обратими грешки». Краткое содержание книги:
Все още замаян, той мина покрай високите колони на входа на кметството. Инстинктивно избра сенчестата страна, но когато вдигна поглед, видя, че небето е притъмняло. Във въздуха се носеше миризмата на задаващ се дъжд.
Спомни си онова време, когато пак бе част от това дело и когато бе смятал, че всичко е приключило веднъж и завинаги. Беше седял цели две седмици до Мюриъл по време на процеса срещу Катерицата в началото на 92-ра, когато го бяха осъдили. Тогава връзката му с Мюриъл се бе разпаднала и тя се готвеше да се омъжи за Талмадж. През седмиците на подготовка за процеса Лари бе живял с юношеските терзания преди първа среща и си бе въобразявал, че самото допиране на телата им на скамейката в съда ще върне Мюриъл на земята и при него. А когато не се случи нищо подобно, това до такава степен го вкисна, че накрая не беше сигурен за кого точно журито е решило, че трябва да умре.
Независимо дали играеше, или наистина флиртуваше, преди две седмици Мюриъл бе подметнала, че му липсва, и ако не бе затворила така бързо, той сигурно щеше да измънка нещо тъпо от рода на: „Сигурно“. Само че не му се извървяваше отново тази Голгота, макар за него усещането да бе по-близко до падане от четиридесетия етаж. Иронично, все пак. От старта до финала две неща се бяха оказали синоними: краят на Роми и краят с Мюриъл.
Застанал на тротоара, той погледна назад към красивата сграда на кметството и видя отново думите, издълбани във варовика над колоните: Veritas. Justicia. Ministerium. Ако можеше да разчита още на училищния си латински, това трябваше да означава нещо от рода на „истина, справедливост, служба“. Усети по кожата му да пролазват тръпки. За него това продължаваха да са правилните думи, това продължаваше да е неговото верую — онова, което го бе крепяло по време на целия процес, въпреки дивотиите и изобретателните ходове на защитата на Роми. Но докато стоеше и гледаше, у него се затвърди едно усещане.
Той още не беше щастлив.
Джилиан разбра за постановлението чак късно следобед. Беше в магазина в Сентър Сити и Аржентина Рохас, която дойде да я смени, й каза какво е научила от радиото в колата си. Аржентина за пръв път показваше, че знае за миналия живот на Джилиан, и бе повече от ясно, че нарушава собственото си табу, убедена, че носи на Джилиан добри новини, особено след написаното по неин адрес през дните след показанията на Ердай. Джилиан й благодари, но при първа възможност отиде в стаята на продавачките, за да позвъни на Артър.
— Жив съм — отговори той на въпроса й как се чувства. — Донякъде. — После й предаде смисъла на постановлението. — Не очаквах това.
— Искам да те поканя на вечеря, Артър. — Каза го, без да го бе планирала, но изпитваше силно желание да го утеши и се досещаше, че точно сега не му се ходи в апартамента. Колкото и да бе разочарован, предложението й го зарадва. Тя му каза да се срещнат в „Меч бук“, заведение в Сентър Сити, където Артър можеше да си поръча пържола и печени картофи — любимата си храна. Когато пристигна там след осем, той вече седеше край масата и изглеждаше съсипан.
— Поръчай си нещо за пиене — предложи му тя. Винаги, когато бяха заедно, той се отказваше от алкохола заради нея, но ако някой някога се бе нуждаел от глътка уиски, това бе Артър в момента.
Артър й бе донесъл копие от постановлението, но не й даде да прочете голяма част от него, преди да се разтовари: напомни й, че й бе казвал, че ще загубят; но сега, когато това се бе случило, реалността бе доста по-трудно поносима, отколкото бе изглеждало. Как бяха паднали толкова ниско съдиите?
— Артър, като съдия научих някои неща. Адвокатите гледат един на друг с много повече колегиалност и разбиране, отколкото гледат на съдиите. Колко пъти например си прощавал на друг адвокат — нека да е Мюриъл например — и си си казвал, че тя само си гледа работата? Но опрат ли нещата до съдиите, адвокатите не пропускат да се възмутят. Само че и съдиите просто си вършат работата. Не разбираш ли, някой трябва да отсъди, и, да речем, отсъждаш ти. Вземаш решение, макар вътре в себе си да си уверен, че някои от хората, с които се разминаваш по улиците на път за работа, биха могли да се представят по-добре по един или друг въпрос. Само че отсъждаш. В началото си ужасен, че може да допуснеш грешка. Знаеш, че това е неминуемо, нещо повече — това се очаква, иначе, ако съдиите бяха безгрешни, щеше ли да има преглед на решенията? Така че… отсъждаш. Смирено. Хуманно. Вършиш си работата. Те са преценили, Артър. Но това не означава, че са прави.