Валеше. Валеше вече дни наред. Сякаш никога нямаше да спре.
Вятърът сироко нахлу от Африка преди две седмици и връхлетя градчето с яростта на отвързан звяр, дерейки сякаш с нокти ниските каменни къщи край брега, и посипваше плажа с грозни отломки.
В дома на Капсали, където бяха разквартирувани англичаните и другите чужденци, цареше пълна тишина, точно както бяха наредили докторите Бруно и Милиджън. Дори канонадата, с която гърците традиционно отбелязваха Великден, бе изнесена с помощта на военните извън стените на града, а на местните жители бе внушено да я последват независимо от лошото време.
Единственият звук, който се чуваше в пустата къща, бе лудешкото виене на неотслабващата буря.
Байрон лежеше завит на турския диван на най-горния етаж. Огромният му нюфаундленд Лайън се бе проснал безмълвно до канапето, с отпусната между лапите глава. Камериерът Флечър също стоеше тихо в другия ъгъл на стаята и наливаше вода във вечната гарафа с бренди, за да разреди силното питие.
Байрон внимателно разглеждаше стените и тавана на дневната, в която лежеше. Беше я обзавел сам при пристигането си с оръжия от собствения си арсенал… Кога беше това, май нямаше и три месеца? Окачените мечове, пистолети, турски ятагани, пушки — обикновени и широкоцевни, щикове и шлемове винаги впечатляваха буйната и опасна група лични охранители на Байрон — до един сулиоти, гърци от Епир. Впечатляваше ги до момента, в който лордът най-после се разплати с тези вдъхващи страх хулигани и ги изпрати напред на фронта.
Сега, докато вятърът блъскаше капаците отвън, на Байрон му се искаше пак да има сили да стане, да прекоси стаята и да отвори прозорците, за да срещне яростта на бурята. Беше един от редките моменти, в които съзнанието му се проясняваше.
По-добре да умреш в обятията на дивата природна стихия, смяташе той, отколкото искрата на живота ти бавно да гасне при непрестанно прилагане на пластири и пиявици. Поне бе направил всичко възможно да се противопостави на тези непрестанни кръвопускания. Никога не бе могъл да понася загубата на кръв. Скалпелът е погубил живота на много повече хора, отколкото копието — все повтаряше това на онзи некадърен глупак доктор Бруно.
Лука Вайа, личният лекар на гръцкия управител Маврокордато, успя да надвие бурята и да стигне до бреговете на Мисолонги едва вчера, а Байрон страдаше от мъките на треската и тръпките вече повече седмица — от девети април, деня на пътуването, когато гневът на природата го настигна и той за първи път се разболя.
В крайна сметка касапинът Бруно наложи своето — отваряше вените на лорда отново и отново, източвайки все повече и повече кръв. Господи! Този човек бе по-опасен от вампир!
Миг след миг животът изтичаше от Байрон, но той все още имаше сили да осъзнае, че повечето време през последните няколко дни се бе намирал в състояние на делириум. Разумът му бе достатъчно трезв и той разбираше, че болестта му не бе просто резултат от студа и влагата.
По всяка вероятност това бе същата „болест“, от която бе умрял Пърси Шели.
Някой старателно и методично убиваше Байрон.
Лордът отлично разбираше, че ако не действа бързо, ако не разкаже всичко, което знае, на единствения човек, който трябваше да получи тази информация и на когото можеше да се довери, скоро щеше да е твърде късно. Тогава всичко със сигурност щеше да бъде загубено.
Камериерът Флечър вече се бе изправил до дивана с бутилка разреден коняк в ръце — единственото лекарство, което носеше облекчение на господаря му.
Флечър. От гледна точка на последните събития камериерът май се бе оказал прав. Той отдавна бе дал да се разбере с каква неохота придружава господаря си в Гърция, бе се опитвал да убеди Байрон да премисли дали каузата на гръцката независимост, на която лордът се бе посветил, няма по-скоро да спечели, ако Байрон просто осигурява финансова помощ на патриотите бунтовници, без лично да присъства и да се намесва. Двамата и преди бяха виждали Мисолонги. Преди тринайсет години, точно след гостуването у Али паша.
