Алена кралица
- Автор: Авеярд Виктория
- Серия: Алена кралица #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1752-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Алена кралица». Краткое содержание книги:
Мер търси прехрана на улиците, краде каквото може, за да помогне на семейството си да оцелее, загубила е надежда за бягство от гетото, което е неин дом. Но когато по странен обрат на съдбата е наета като прислуга в двореца на кралското семейство, се случва нещо немислимо. Чудо. Катастрофа! Мер открива пред очите на благородниците и двамата принцове, че притежава тайнствена сила… Но как е възможно, когато кръвта ? не е сребърна?
Мер е отвлечена и затворена в двореца, а червената ? кръв е прикрита под рокли от муселин и бижута. Но зад бляскавите кулиси на разкоша дремят вражди и коварство, а в кралския двор клокочи вътрешна война – защото да властваш е опасна игра. На фона на интригите на благородниците действията на момичето ще отприщят жесток и смъртоносен танц, който ще изправи принц срещу принц – и Мер срещу собственото ? сърце.
– Или иначе какво? – пита той бавно. – За теб аз съм нищо. Просто нещо, което да използваш и захвърлиш.
Обвинението реже като нож.
– Съжалявам, но трябваше да се направи.
– Кралицата ме накара да си спомня. – Накара. В гласа му има болка. – Не се извинявай, защото не го мислиш наистина.
Искам да го прегърна, да покажа, че не съм искала това.
– Мисля го, кълна се, Лукас.
– Негово Величество Мейвън от Династия Калоре и Династия Мерандус, Кралят на Норта, Пламъкът на Севера. – Викът прозвънва на арената, отеква надолу до нас през портата. Придружаващите го приветствени възгласи ме карат да се присвия ужасено, а Лукас трепва. Краят му е близо.
– Би ли го направила отново? – Думите ме жегват остро. – Би ли рискувала отново мен заради приятелите си терористи? – Бих. Не го казвам на глас, но Лукас вижда отговора в очите ми. – Опазих тайната ти.
Това е по-лошо от всяка обида, която би могъл да запрати по мен. Знанието, че ме е защитил, макар да не съм го заслужавала, ме гложди до дъно.
– Но сега знам, че не си различна, вече не – продължава той, почти съскайки. – Същата си като останалите. Безсърдечна, себична, студена – точно като нас. Добре са те обучили.
После се обръща и застава отново с лице към портата. Не иска да чува повече думи от мен. Искам да отида при него, да се опитам да обясня, но един страж ме възпира. Няма какво повече да направя, освен да се изправя смело и да чакам участта ни.
– Граждани мои. – Гласът на Мейвън прониква през портата заедно с дневната светлина. Звучи като баща си, като Кал, но в гласа му има по-остра нотка. Той е само на седемнайсет, а вече е чудовище. – Народе мой, деца мои.
Кал изсумтява презрително до мен. Но на арената се спуска мъртвешка, призрачна тишина. Той ги държи в ръцете си.
– Някои биха нарекли това жестокост – продължава Мейвън. Не се съмнявам, че е запаметил трогателна реч, вероятно написана от онази вещица, майка му. – Тялото на баща ми едва е изстинало, подът още е обагрен с кръвта му, а аз бях принуден да заема неговото място, да започна царуването си в такава жестока сянка. От десет години не сме екзекутирали своите и ме боли да започна отново тази ужасна традиция. Но заради баща ми, заради короната си, заради вас съм длъжен. Млад съм, но не съм слаб. Такива престъпления, такава злина ще бъдат наказани.
Горе над нас, високо на арената, отекват злобни викове, призоваващи за смърт.
– Лукас от Династията Самос, за престъпления срещу короната, за тайно сътрудничество с терористична организация, позната като Алената гвардия, те обявявам за виновен. Осъждам те на смърт. Приеми екзекуцията си.
А после Лукас тръгва нагоре по наклона към смъртта си. Не ми хвърля дори бегъл поглед. Не че заслужавам такъв. Той умира не само заради онова, което го накарахме да направи, а заради това, което съм. Както и другите, той знаеше, че у мен има нещо странно. И както другите той ще умре. Когато изчезва през далечната порта, съм принудена да се извърна и да се втренча в стената. Пушечните изстрели са трудни за пренебрегване. Тълпата надава рев, доволна от жестоката демонстрация.
Лукас беше само началото, встъпителното действие. Ние сме зрелището.
– Вървете – каза Арвън, побутвайки ни да продължаваме. Следва ни, когато започваме бавното изкачване.
Не мога да пусна ръката на Кал, за да не се препъна. Всеки мускул в тялото му се напряга, готов за битката на живота си. Призовавам мълнията си в един последен опит, но не излиза нищо. В мен не е останало дори потрепване. Арвън – и Мейвън – ми го отнеха.
През портата гледам как извличат тялото на Лукас; по пясъка остава ивица сребриста кръв. Залива ме вълна от гадене и трябва да прехапя устна.
Със силно скърцане стоманената порта потреперва и се вдига. Слънчевата светлина ме заслепява за миг, принуждава ме да се закова намясто, но Кал ме издърпва напред на арената.
Бял пясък, ситен като прах, се хлъзга под краката ми. Когато очите ми се приспособяват, едва не забравям да дишам. Арената е огромна, зейнала сива паст от стомана и камък, изпълнена с хиляди гневни лица. Те гледат предизвикателно към нас в оглушително мълчание, вливат омразата си в кожата ми. Не виждам абсолютно никакви Червени, но и не го очаквам. Това Сребърните наричат забавление, поредната пиеса, на която да се смеят, и не искат да я делят.
Видео екрани осейват арената и ми показват отражението на собственото ми лице. Разбира се, трябва да запишат това, да го излъчат из цялата страна. Да покажат на света още една Червена, принизена до такава степен. Гледката ме стряска: отново приличам на себе си. Раздърпана, сплъстена коса, прости дрехи, пръст, сипеща се от мен на малки облачета. Кожата ми поруменява от кръвта, която толкова дълго се опитвах да крия. Ако не ме очакваше смърт, вероятно щях да се усмихна.