Живот след живота

— Тоест без официално запитване? — позасмя се капитанът.

— Знаете ли, животът в провинциалния град има някои предимства пред живота в столицата: при нас можете да решите практически всеки въпрос на ниво лични връзки. Вярно, тук и информацията се разнася по-бързо.

— Но вие ще рискувате, нали? — погледна тя Иля с надежда.

— Няма как, ще рискувам.

Настя си погледна часовника и изохка: минава един часът, порталът е затворен. Ако Иля тръгне сега навън от територията на имението, той ще трябва да мине през поста на охраната, където няма как да не го видят. А дали има гаранция, че никой от пазачите не се познава с Федулов и още рано сутринта Дмитрий няма да знае, че колегата му е бил през нощта при Каменская? Няма такава гаранция, Иля не току-така спомена за особеностите на града. Но какво да правят?

— Иля, извинете ме, разбира се, но ще се наложи да останете при мен до сутринта — твърдо каза тя. — Ако не искаме да подплашим Федулов преждевременно, вие ще трябва да принесете определени жертви.

— А вие? — усмихна се Иля. — Или чужд мъж в дома ви посред нощ не е жертва за вас?

— За мен не е, свикнала съм — усмихна се тя в отговор. — Имам… тоест имах колега, който системно се караше с жена си и ме молеше да пренощува при мен, в гарсониерата. И нищо, някак се смествахме.

— И кога ще мога да изляза оттук?

— Не по-рано от десет сутринта. До десет порталът е затворен и пазачите записват всички, които влизат и излизат. Такъв е редът тук.

— Кошмар! В десет трябва да бъда в службата… Добре, ще измисля нещо. Ще се обадя, ще излъжа нещо. Не ми е за пръв път. Но наистина ли няма да ви притесня, ако остана?

— Наистина няма. Ще ви настаня тук, в тази стая, на дивана. В банята има чист пешкир и опаковка с четка за зъби. Само за бръсненето не съм сигурна.

— Не е страшно — махна с ръка Вторушин, — ще се обръсна в службата, в кабинета си имам тоалетни принадлежности — нали разбирате, човек никога не знае къде ще нощува… вкъщи или на столовете в работата.

— Така си е.

Тя не изпитваше и най-малко неудобство от присъствието на млад и всъщност почти непознат мъж в стаята й през нощта и сама се учудваше на това. „Нима толкова съм остаряла? — мислеше си Настя. — Изобщо не ме безпокои мисълта, че Иля ще ме види по пеньоар, облечен на голо, а сутринта — още немита и невчесана. На младини това би ме смутило. Или не? По дяволите, вече не си спомням, нищо не си спомням от младостта си. Беше толкова отдавна…“

Настя пусна гостенина пръв в банята, почака той да легне на дивана — къс и възтесен за едрото му тяло, после взе душ и се шмугна в леглото. Утре сутринта ще изпрати Иля на работа, а тя…