![Мъртви води [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/7/3/mrtvi-vodi-bg-download.jpg)
Мъртви води [bg]
- Автор: Бекетт Саймон
- Серия: Хрониките на Дейвид Хънтър #5
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-619-151-443-4
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Мъртви води [bg]». Краткое содержание книги:
След това Портър се извърна отново към Рейчъл. Тя застана пред Фей, по лицето й се четеше странна смесица от ужас и решителност.
— ПОРТЪР! — изкрещях. — ОСТАВИ ГИ НА МИРА, ТУК СЪМ, ОТВЪН!
Вятърът отнесе виковете ми. Видях как Рейчъл грабва един фенер и го хвърля по Портър. Затанцуваха налудничави сенки, а той се наведе и фенерът се строши беззвучно в стената. Рейчъл посегна към съседната ваза, но шофьорът я хвана за ръката. Дръпна я и я удари през лицето. Тя падна на едно коляно и видях как Портър я дърпа за косата.
— НЕ! — извиках. И ги изгубих от поглед, докато лодката минаваше под прозореца.
Вече бях стигнал до кея, но не забавих скорост. Перката се заби в тинята и чакъла, но аз натиснах отново газта и изстрелях лодката право по наводнения бряг покрай къщата. Пренесе ме на още няколко безценни метра, преди да застърже в сушата. Още забавяше ход, когато изскочих и заджапах през дълбоката до колене вода. Стисках ножа, който бях взел от къщата за гости, но нямах план, нито идея какво ще правя, когато се втурнах по стълбите. Коридорът тънеше в мрак, вратата беше открехната. Избутах я встрани и се затичах.
Бях стигнал до стълбите, когато изтрещя изстрел.
Олюлях се, сякаш съм улучен. Не, помислих си вцепенено. Не! Не! Не! В следващия миг вече тичах по стълбите. Нахлух в стаята на горния етаж.
И застинах.
Димът все още не се беше разсеял. Във въздуха смърдеше на барут и кръв. Рейчъл беше коленичила на пода и прегръщаше Фей. И двете плачеха, но като изключим посинялата буза на Рейчъл, изглеждаха невредими.
Изстрелът бе улучил Портър между лопатките. Беше го запратил в лавиците и сега той лежеше проснат сред разпилените книги. Тръгнах към него, но когато видях размерите на раната в гърба му осъзнах, че няма смисъл.
Погледнах към Джейми, който стоеше наблизо. От носа му течеше кръв, а замаяният му поглед бе красноречив като самопризнание. Макар все още да опираше приклада на пушката в рамото си, не оказа съпротива, когато внимателно му я взех.
Снимката, която Лънди беше изпратил, не стигаше да покаже цялата красота на поръчковото мобри. Прекрасно изделие, дело на майстор. Двете дула бяха вградени в златист орехов приклад, украсен с гравирани сребърни странични панели. На тях с елегантен шрифт бяха изписани два инициала.
Л.В.
31
Три седмици след наводнението Рейчъл се обади да каже, че трябва да поговорим. Не каза защо, но гласът й издаваше, че нещо не е наред. Звучеше различно. Дистанцирана.
Срещнахме се в кафене в Ковънт Гардън. Лекотата, която винаги бях чувствал с нея, беше изчезнала. Гледах я как пресича залата, беше заменила износения пуловер и джинси с плътно прилепнала рокля, гъстата й черна коса беше прибрана отзад. Изглеждаше прекрасно.
— Връщам се в Австралия — каза тя и се втренчи в кафето си. — Исках да ти го кажа лично, а не по телефона. Сметнах, че поне това ти дължа.
Не бих казал, че новината ме хвана неподготвен. Беше удар, да. Но не и изненада.
Бяхме продължили да се виждаме след завръщането ми в Лондон. Като начало водехме дълги разговори по телефона, последвани от вечеря в Челмсфорд. След това тя дойде в Лондон за уикенда. Мислех, че вероятно ще е странно да сме заедно в толкова различна среда, но всяко нервно притеснение бе забравено, в мига, в който пристигна. Да съм с нея, изглеждаше толкова естествено, сякаш се познавахме от много по-дълго от седмиците, които всъщност бяха изминали.
След мрачния ужас на последните дни в Бакуотърс, уикендът ми се струваше като един от онези магически мигове, с които животът ни благославя понякога — безкраен на вид, но мимолетен. Пролетта бързаше да премине в лято, а яркото слънце сякаш обещаваше ново начало след мрачните зимни месеци. Когато Рейчъл си тръгна, се разбрахме, че скоро пак ще дойде. За по-дълго.
А след това нещо между нас се промени. Беше трудно да определя какво и си казах, че е нормално след всичко, през което бе преминала. Че й се струпа много.
След срещата в Ковънт Гардън вече знаех какво е.
Не усещах нищо, онази странна безчувственост, която предхожда болката от тежко нараняване. Сам си си виновен. Очакваше прекалено много.
Разбърках кафето и си дадох време да обмисля новината.
— Не е ли малко внезапно?
— Всъщност не е. Твърде дълго не бях сигурна къде ми е мястото и трябва да си върна живота. Тук се случиха прекалено много неща. И все си мисля за Боб Лънди. Не мога… — Рейчъл млъкна и очите й се напълниха със сълзи. — да му се не види! Точно това не исках да става!
Тя поклати глава, когато посегнах за кърпичка, и взе хартиената салфетка да попие гневно очите си.