Мъртви води [bg]

Навън беше паднала нощ. Дъждът беше спрял и между валмата разкъсани облаци се виждаха парчета ясно небе, осеяно със звезди. Но вятърът не утихваше и още преди да завия зад ъгъла на къщата, вече чувах преливащия поток. Колата ми се беше вклинила накриво сред останките от стъпалата и вече бе наполовина скрита от водата. Потокът се бе разлял далеч извън бреговете си и превръщаше блатото и полята в неравно езеро. Само по-високите места около къщата оставаха над прилива, но ако потокът продължеше да се вдига така, бе само въпрос на време.

Тревожех се, че лодката може да е изчезнала, че Портър я е развързал, за да ме остави тук, но тя все още си беше на мястото, светлият й силует танцуваше на края на въжето. Подпирайки се на колата, се спуснах надолу по брега и в потока. Студените вълни ме блъснаха, когато нагазих по потопения кей към лодката. Хванах се за мокрото въже, придърпах я и се качих. Възелът на въжето беше под водата, така че го прерязах с кухненския нож и то се скъса с плясък. Течението незабавно понесе лодката и я изнесе в средата на потока, а аз се присвих до мотора и се опитах да го запаля с вцепенени пръсти. Запали на втория опит. Дадох газ докрай, сгуших се на дъното и се изстрелях с рев по наводнения поток.

Но знаех, че ще съм закъснял.

Портър вече сигурно бе стигнал до Крийк Хаус. Твърде много време ми отне да изляза от хангара за лодки, а той несъмнено бе давал колкото се може повече газ по тесните пътища. Дори ако стигнех навреме до къщата, нямах идея как да постъпя. Портър беше бивш военен, а кухненският нож нямаше да е от полза срещу пушката. Докато студеният вятър ме блъскаше в лицето, не спирах да се чудя защо не бе отишъл за краденото мобри, докато ме държеше в капан. Дори да бях успял да стигна до лодката, преди да се върне, пак щях да съм в обхвата на оръжието. Усетих искрица надежда, че може би вече не е в него, че се е отървал от пушката, след като е застрелял Лънди. Но не можех да си позволя да го повярвам. По-вероятно бе да е решил, че няма да му трябва.

Особено когато може да засили собствената ми кола отгоре ми.

Луната се показа иззад накъсаните облаци, очерта силуетите на потопените дървета и хвърли сребърно сияние по черните води, които лодката пореше. Ако от вълните не стърчаха туфи тръстики и треви, щеше да е невъзможно да се определят бреговете на потока. Опитвах се да не мисля за това, което става в Крийк Хаус, и се съсредоточих да държа лодката в най-дълбоката част на канала, настрани от плаващите боклуци, но мисълта ме гнетеше. А после проблясващата светлина на луната разкри пред очите ми гледка, която прогони всичко друго от ума ми.