Францисканският заговор

Гуидо се обърна към Амата.

— Започвам да си мисля, че трябва да унищожим този пръстен, щом се върнем у дома. А ти посъветвай твоя Орфео да стори същото с неговия. Тези пръстени донесоха проклятие на всички ни.

— Е, поне за пръстена на Симоне можем да сме сигурни, че е в гроба — ако не на пръста на Симоне, то поне заедно със сина му. Ти видя с очите си — усмихна се мрачно тя.

Анселмо пак погледна сестра си и очите му изведнъж се напълниха със сълзи, при което тя също се почувства свободна да излее чувствата си. Двамата се засмяха на реакцията си, като в същото време бършеха очите си с ръкав, сякаш пак станали на девет и на единайсет години. Амата дръпна брат си за ръкава на расото и го поведе към една пейка, където се отдадоха на детски спомени. Чичо им допълваше картината с истории за първите дни на Колдимецо, още преди те двамата да се родят, когато деца са били той и баща им.

Анселмо й разказа надълго и нашироко за радостния си живот в „Сан Пиетро“, за работата си в манастира, за това как умението му да смята му спечелило назначаването за помощник-иконом, за щастието да се чувства полезен на общността, в която живее, въпреки физическия си недъг. Сподели с Амата, че тя е първата жена, която вижда от почти осем години — посещение толкова рядко, все едно на гости му е дошъл ангел. Забрадката й му се стори безкрайно интересна и любопитна — просто защото отдавна не бе виждал нищо подобно.

След това дойде ред на Амата да му разкаже за своя живот в „Сан Дамиано“, както и за настоящето си в Асизи. Брат й сякаш остана разочарован, задето не бе продължила монашеския си живот. Не можеше да проумее как е възможно някой да се откаже от живот, отдаден на Господа?

Амата запази най-хубавата изненада за накрая.

— Но как е възможно хем да съм монахиня, хем да съм омъжена?

— Ти си омъжена?

Тя засия.

— Все още не, но предстои съвсем скоро. А когато това стане, ще кръстим първия си син Фабиано… а втория — Анселмо. Така в семейството ни пак ще има Фабиано, както и двама Анселмовци. — Поколеба се дали да сподели с него, че Орфео е синът на човека, наел убийците, но реши, че няма смисъл. Вместо това предпочете да спомене за приятелството на Орфео с папата и пътешествието му до Рим, което знаеше, че ще впечатли младия монах.

По някое време в този дълъг ден, посветен на спомените, монахът, който отговаряше за гостите, се появи с храна и вода, за да не се налага да излизат от двора. Но накрая, неизбежно, следобедът изтече и прозвуча камбаната за вечерня. Беше време Анселмо да се върне към манастирския си живот.

— Ще дойдеш ли пак? — попита той сестра си.

— Ще идвам всяка година. Толкова често, колкото ми е позволено.

Следващият му въпрос я изненада.

— Прости ли вече на убийците на родителите ни? Нали знаеш, че дордето не го сториш, няма да намериш покой.

Този въпрос й се стори труден за преглъщане.

— Повечето от тях вече не са между живите и аз се радвах да видя как умират. Носих отмъщението в сърцето си през всичките тези години, при това не без основание. Но вече почти успях да го преодолея. Попитай ме пак догодина, когато ти дойда на посещение със съпруга си.