„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн ((1939–1943 г.))

На север от Пон дю Факс се разполагаха частите на 1-а английска армия, в центъра — четири френски дивизии, от Сбейтла до Гафса — 2-и американски корпус. Френските дивизии бяха сформирани от състава на тези 110 000 души от френските въоръжени сили, които се намираха във Френска Северна Африка още преди десанта на американо-английските войски от 8 до 12 ноември 1942 г.

Американо-английското командуване се зае да въведе ред в своя лагер, а италиано-немското командуване, използувайки затишието, укрепяваше туниския плацдарм. Двете страни бяха доволни от спокойната обстановка.

На 18 януари италиано-немските войски атакуваха в центъра лошо снабдените с бойна техника французи, пробиха слабата им отбрана и започнаха да се придвижват към Пишон по долината на Уселтия. Цяла седмица беше необходима на американо-англииското командуване, за да спре напредването на слабите италиано-немски части. Вината за този неуспех беше прехвърлена на френското командуване, което след това беше подчинено на командуващия 1-а английска армия, генерал Андерсън. През това време събитията в Триполитания се развиваха по следния начин. След евакуацията на Триполи (23 януари 1943 г.) италиано-немската групировка на Ромел започна бързо да отстъпва към укрепената „линия Марет“ (560 км на запад от Буерад Ел Хсун). На 6 февруари тя се съедини в Тунис с войските, които командуваше генерал Арним (схема 41), при това до 13 февруари войските на 8-а английска армия не бяха в бойно съприкосновение с оттеглящата се групировка на Ромел На обединената италиано-немска групировка в Тунис беше поставена задача „да отложи окончателната загуба на африканското крайбрежие на Средиземно море“407.

Игнорирайки влиянието на решаващите победи на съветската армия на съветско-германския фронт върху бойните действия на страните в Северна Африка, Гьорлиц се опитва да докаже, че в резултат на десанта на англо-американските войски на атлантическото крайбрежие на Мароко немската африканска армия се оказала между два огъня. И това уж заставило Ромел да побърза с отстъплението от Египет за организиране на туниския плацдарм.

В действителност не беше съвсем така. Районът на десанта на англо-американските войски на атлантическото крайбрежие на Мароко се намираше на разстояние 2500 км от групировката на Ромел. Решението за отстъплението в Тунис, както е известно, Ромел взе на 8 декември 1942 г., а след един месец англо-американските войски извършиха десант във Френска Северна Африка. През това време англо-американските войски се намираха на 1200 км от Ел Агейла и бяха задържани от тези италиано-немски войски, които се намираха в Тунис.

Фулер убедително доказва, че нахлуването на англо-амери-канските войски във. Френска Северна Африка би създало непосредствена заплаха за базата на Ромел в Триполи в два случая: първи — ако нахлуването беше предшествувано от сражение при Ел Аламейн, втори — ако съюзниците биха извършили десанта колкото се може по-близо до Триполи. Но нито един от тези варианти не бе осъществен. Върховното командуване на съюзниците отклони и двата варианта. Английското военноморско командуване беше против какъвто и да било десант източно от Алжир. Изтъкваха се най-различни причини — и недостиг на десантни средства, и недостиг на самолетоносачи, и страх от нападение на противниковата авиация от Сардиния и Сицилия. Ясно е едно, че десантът в Казабланка, Оран и Алжир не довеждаше до бързото завършване на военните действия в Северна Африка, което не искаха управляващите кръгове в САЩ и Англия.